С помощ, любов и внимание. Това е бързият отговор на този ужасно сложeн въпрос и като всяка бърза версия и тази е само добро начало, което не трябва да слага край. Не за друго, а защото става дума за състояние, което е трудно за осъзнаване, но и много трудно за преодоляване.

Преди да споделя своя опит искам да уточня нещо - аз не съм специалист и това което пиша са най-вече личният ми опит, примесен с неща, които съм прочел. Затова и призовавам хората, които са в тежко състояние да не взимат думите ми като диагноза или лечение, а да потърсят специализирана помощ. В България има стигма върху търсенето на помощ от психолози, аналитици и психиатри, но именно това са хората, които могат да ви кажат какво се случва и да ви дадат инструменти, с които да се справите със ситуацията. Не подценявайте и помощта, която близките ви могат да ви дадат, но бъдете готови да сте искрени и отворени, дори когато някой ви каже неща, които не ви е приятно да чуете.

За мен изходът започна с една много сериозна равносметка, от която стигнах до извода, че трябва да напусна работа, тъй като бях стигнал до статукво, което не виждах как мога да променя. По-късно научих, че има шест компонента на работната среда, които допринасят за бърнаута, обобщени от Кристина Маслах - една от най-значимите изследователки по темата в САЩ. Оказа се, че проблемите, до чието формулиране бях стигнал за себе си се припокриваха почти напълно с тези компоненти, но за съжаление нямах инструменти за решението на всички тях.

Както написах вече, работата ми беше ужасно натоварена, което е и най-очевидният проблем, чието решение не беше невъзможно за мен. По-големият ми проблем бяха различните ценности, което се изразяваше в абсолютна неспособност да приоритизирам задачите по начин, по който шефовете ми биха искали. Това водеше до ситуации, в които контролът ми беше отнеман, за да се разрешат по начин, който не смятах за честен, но и добавяше допълнтиелно натоварване, тъй като за много неща трябваше да започвам почти от нулата. Всичко това водеше до постоянно напрежение, включително между колегите, с което отношенията в екипа се обтегнаха ужасно много, а от цялото нещо накрая имах чувството, че не извличам нищо ценно. Последната капка беше, че бях занемарил всички свои лични интереси, както и здравето и личния си живот. Така, без да осъзнавам, бях покрил шестте компонента, та и отгоре. А самите компоненти са натовареност, контрол, възнаграждение, общност, честност, ценности.

Първата стъпка всъщност е да установите дали състоянието ви е резултат именно на бърнаут. Реално тежкото прегаряне води до нещо, което преспокойно може да бъде диагностицирано като клинична депресия, която има изключително близки симптоми, но е причинена от коренно различни неща. Точно това е причината да препоръчвам консултация със специалист, тъй като едно от най-лошите неща за здравето е да лекувате грешно състояние. Тук бъдете наистина внимателни и говорете с хората около вас, бъдете открити, тествайте версиите за бърнаут, но и за други проблеми. За съжаление често бедите не идват сами, но при всички положения напипването на корена на проблема е може би най-важното.

Ако все пак става дума за бърнаут започнете именно от равносметка, като си отделите време за отговорите на няколко сложни въпроса. Има ли как да намалите обема от работа? Не е нужно да мързелувате, но ако редовно работите по 12 часа значи имате нужда от повече хора или да преразгледате целите си.

Усещате ли, че работата и животът ви са във ваш контрол? Ключово е да се чувстваме компетентни и задоволени от работата си, което означава да правим неща, които са достатъчно предизвикателни за уменията ни, но да имаме и свободата да импровизираме. Ако имате проблем тук може би ви трябва обучение или повече автономност от шефовете ви.

Чувствате ли се задоволени от работата си, материално, но не само? Да поискате по-висока заплата е по-лесно разрешимият проблем, повярвайте ми. По-сложно е да изискате от шефовете си да оценят и признаят добре свършената ви работа, а най-трудно е да ги накарате да спрат да намират кусури дори в перфектно изпълнените задачи. Практически невъзможно е когато работите в сектор, който върви надолу. Това може и да звучи смешно за някои, но моят основен проблем, от който изгорях най-много беше постоянното чувство за провал. Каквото и да направех не беше достатъчно, не водеше до желаните от шефовете ми резултати и ми докарваше най-вече критика от хората в ежедневието ми, въпреки че всички извън издателството твърдяха, че се справяме супер. Затова е много важно да има реалистични очаквания и адекватно признание на постигнатото, без да се спестява обратна връзка за нещата, които не вървят.

Общувате ли нормално с колегите и шефовете си? Друго нещо, което е смешно и обект на подигравка за много хора, са нещата като тийм билдинг и офисните обеди и партита. Истината е, че ако не общувате нормално с хората, с които изкарвате около половината си будно време, няма как да се чувствате добре. В един разпадащ се екип ми беше трудно да поддържам добри отношения, но това е проблем, който реално се разрешава с много общуване, честност и искреност.

Усещате ли, че нещата в работата ви се случват честно? Тук не става дума за тежки измами или нещо такова. Става дума за ситуации, в които някой нечестно ви набеждава за нещо. Или в които някой се измъква от наказание, което заслужава. Ако това не е наред има две опции - говорите с шефовете и налагате някакъв инструментариум за честно и еднакво третиране на всички или си тръгвате. За съжаление това е едно от двете неща, с които просто няма здравословен начин да направите компромис.

Другото такова нещо са ценностите. Ако имате фундаментални различия с хората във фирмата ви, няма никакъв шанс да постигнете спокойствие. В моя случай това фундаментално различие не намери решението си, не успях да наложа своите цености.

Реално всеки от тези проблеми, ако беше сам или в компанията на още един-два, можеше да бъде разрешен. Само че аз се бях докарал до момент, в който имах проблем във всеки аспект, което ми беше изпило енергията за каквото и да било решение или компромис.

След като напуснах изкарах месец, в който сякаш нищо не се промени, въпреки че почти нямах работа, с изключение на малко фрийланс задачи. Това беше може би най-фрустриращият месец в живота ми, който ме доведе до констатацията, че пропусках още по-фундаментални неща.

Ако това горе бяха чисто професионалните проблеми, които си реших с напускането, далеч по-трудно беше решението на другия ключов елемент. Мога да определя тези проблеми като чисто човешки или по-житейски, практически или нещо друго, но не съм сигурен, че това ще е подходящо събирателно. Но става дума за това, че бях изгубил навика и способността да правя някои базови неща, които ми носят удоволствие и са полезни за здравето ми, като за тях се боря и до днес.

В този първи месец на безработица продължих с лошите си навици за недоспиване, сравнително кофти хранене, липса на особени физически активности и игнорирането на нещата, които обичам да правя. Някак успях да се държа под напрежение ужасно дълго време, без да имам основателна причина. Накрая в една седмица със струпване на задачи се усетих, че съм се върнал в състоянието от месец-два по-рано, в което не спя, работя 12 часа и сякаш се фиксирам само в тези работни глупости. Това беше моментът, в който усетих дъното, теглих майна на всичко и полека започнах да драпам нагоре. В този период когато някой ме питаше как съм отговарях, че съм като кучето на Павлов и само чакам сигнал да се напрегна до крайност.

Бавното драпане нагоре започнах като си наложих малко повече контрол върху нещата, които правя. Започнах да отказвам неща, които не виждам как ще се впишат във времето ми, което може би е най-важната стъпка. Заедно с това и поставих приоритет на добрия сън, спортуването и шофьорските курсове, които започнах тогава. Благодарение на повечето време, с което разполагах имах възможността да обръщам повече внимание на това как, кога и с какво се храня.

Това се оказаха и най-важните стъпки към излизането от бърнаута - добрата почивка, физическата активност и грижата за това да ям хубава храна и да пия достатъчно течности. Заедно с това беше и връщането ми към дейности, които обичам или ми носят някакво удовлетворение. Шофьорските курсове започнаха доста трудно, но с всеки изминал ден нещата ставаха по-добре. Актьорската школа продължава и сега да ми е по-скоро разтуха от всичко, дори когато ме напряга ужасно много, защото накрая изпитвам удовлетворение от постигнатото. Но най-голямо удоволствие ми донесе редовното плуване, което активира тялото ми, но и ми помага да си изчистя ума.

Дори с много свободно време всичко това успях да постигна с добро планиране и приоритети. Реших, че по-орните неща са ми топ приоритет, заради това напълних календара на телефона си с тях - спорт, курс и школа. Това стана център на съществуването ми, като всичко друго се съобразяваше с тези приятни дейности и усещането е неповторимо. Не на последно място сложих аларма в телефона си, която да ме подсеща, че е време да си легна. Затова и съветът ми е да използвате подобни инструменти, за да отделяте време за любимите си дейности, каквито и да са те. Това променя живота до неузнаваемост.

Повече от половин година по-късно не съм убеден, че съм наясно как се справя човек с бърнаут, нито дали наистина съм се справил, нито пък каква част от нещата, които съм направил могат да са полезни на другите. Това, в което съм убеден и ще повторя отново е, че това е едно от многото неща, за които трябва да си говорим и да сме искрени и откровени. В общество на мачизъм и грубиянщина е трудно да покажеш, че нещо не е наред, но без това няма никакъв шанс някой да ти помогне, а с тези проблеми човек не се справя сам. В тези месеци имах подкрепата на най-близките си приятели и семейството ми, които не се усъмниха в мен нито веднъж и ме подкрепиха в решенията ми.

Затова ако четете този текст само, за да ми обясните, че говоря тъпотии - окей, направете го. Но моля ви, след това говорете с близките си, с приятелите си, с колегите си и ако някой ви сподели, че не се чувства добре просто му кажете, че всичко ще е наред. Това е ужасно важно.