От ранна детска възраст имам по-скоро лошия навик да взимам повечето неща прекалено насериозно. Дълго време това ми помагаше, защото всъщност е полезно да си вдъхващ доверие тийнейджър, после е полезно да си сериозен и устремен младеж. Възрастните оценяват тези неща, което от своя страна ти дава едно усещане за увереност, което е изключително полезно, както по отношение на професионалното развитие, така и генерално в живота.
Само че да си прекалено сериозен е чудесна рецепта са ужасно много напрежение, стрес и тревожност, а за мен е и основен източник на тези емоции. Благодарение на тази сериозност съм склонен да се напрягам за дреболии, на които повечето хора не обръщат почти никакво внимание, но ме карат да смятам, че светът върви към своя абсолютно неминуем край. Истината е, че най-умните, точни и свежи хора, които познавам често дават вид на пълни шутове и изглежда, че за тях много малко неща са крайно сериозни. Комуникацията с тези хора в повечето случаи е изключитено лека и изглежда сякаш тези хора имат аурата на спокойствие, от която оставаш с усещането, че всичко е окей, няма какво чак толкова да се обърка.
Преди малко повече от година прочетох отново „Хари Потър“ - една поредица, която е пълна с абсурди. Всъщност целият магически свят сякаш е изграден върху много тънка несериозност, която извира от шеговитите имена, през количеството неща, създадени за закачки, до опърничавия характер на ежедневни неща като врати, стълбища, шоколадови десерти и какво ли още не. В този свят има подтекст на забавление, въпреки че книгите разглеждат някои откровено брутални теми. Именно тази привидна несериозност беше разтухата от най-тежките теми, когато четох поредицата за първи път, докато книгите излизаха.
В крайна сметка това е историята на едно хлапе, което ежегодно се изправя пред смъртта и някак съумява да не откачи. Именно неща като хапещи книги, бонбони с вкус на ушна кал и шоколадови жаби, които могат да ти избягат са нещата, които променят тона на тази история. Дори в най-тежките и страховити моменти знаеш, че някъде там те очаква топлината и щастието на тези забавления. Нещо повече, най-великият магьосник в тези книги е и един от най-абсурдните герои, за които мога да се сетя, с неповторими умения и познания, придружени от почти постоянната способност за закачлива констатация, неочаквана шега или саркастично поведение към самодоволни хора, които си мислят или наистина имат някаква власт.
Естествено и тук става дума за изключително фин баланс, който е от ключово значение. Макар и да звучи неприятно, човек е нужно да се отнася отговорно и сериозно към много неща в живота си. Много малко обаче се нещата, които не могат да понесат добре представена шега или пък ще пострадат, ако някак повярвате, че има поне минимален шанс съдбата на Вселената не зависи от тях.
Оказва се, че все повече учени достигат до заключението, че хуморът е нещо полезно и е признак за по-добро психологическо здраве, увереност и по-голяма удовлетвореност от живота. Нещо повече, той е присъщ на интелигентни хора, които притежават бърз ум и са добре ориентирани в житейски и културен план. Дори без научните доказателства, това ми се струва напълно логично, тъй като чувството за хумор означава, че човек умее да извлеча позитивна емоция от нещата, които му се случват. Това изисква състояние на духа, което включва увереност и примирение, а в такова състояние човек просто няма начин да е напрегнат и да си докарва всички главоболия на стреса - буквални и преносни. Добрата шега пък е резултат на добро познаване, както на себе си, така и на околните и на обекта на тази шега.
Досега не съм чул някой да ми каже „Снощи се скъсахме от смях и беше ужасно, не искам повече никога да се смея“ и да е сериозен. Смехът и усмивката пък са от много малкото абсолютно универсални изразни средства, пресичащи границите на държави, езици и култури. Всъщност, стресът и тревожността също са сравнително универсални и не случайно са приети като нещо вредно и негативно.
И въпреки всичко това, да гледаш на нещата по-спокойно и не чак толкова сериозно е трудно, особено когато си градил „полезен навик“ дълги години. Което ме навежда на мисълта, че, деца, може би има неща, за които е добре да слушате възрастните, но доста често би било по-добре да не прекалявате с това. Сега трябва да измисля как да убедя децата, че не съм възрастен...