На един ъгъл в центъра се срещат две малки улички, погълнати от смардливата мъгла на поопразнения и задимен град, но и две дами, залисани в разговор. Най-дългата нощ в годината е предвестникът на това, което много хора наричат „най-светлия празник“, което вероятно е поредният човешки контраст, без който светът би загубил баланса си и би се сринал зрелищно към дъното на съществуването си. Двете дами обаче съвсем не обмислят подобни теми, защото сякаш си говорят за първи път в живота и така застанали на този мрачен кръстопът не изпитват нуждата да приключат с разговора си. „Хайде давай нататък, ще се разходя в твоята посока, почти ми е все тая“, казва едната с онзи спецефичен тон, в който се чете, че тази нощ наистина е дълга, но това е  перфектно съвпадение, от което може пък да се възползваме.

Коледните празници са изключително извратена част от годината именно заради дисбаланса на обективната реалност и човешкото противопоставяне срещу нея. В най-тежките мрачните седмици през годината се усеща напълно естествено да се изолираш и да притихнеш в тъмнината, докато душата и тялото ти отпочинат от всичко, което е предхождало този момент. Масовата истерия, която обхваща човечеството докато слънчевия загар бавно изсветлява под увеличаващия се брой вълнени аксесоари, достига кресчендото си, за да бъде последвана от едно кротко затишие, тежка въздишка, кратка дрямка и завръщане към нормалното.

Именно някъде между тишината и въздишката двете жени поемат в посока, която за едната не е оптималната, но това няма значение, защото това сякаш е един от моментите на най-истинско общуване. Хубавото на тези празници, дори да не ги отбелязваш, е тяхната масовост. Ден или няколко преди най-дългата нощ в годината всички се отпускат, време е за почивка, да обърнем внимание на себе си, на близките си, на приятелите си. В тези дни е напълно естествено да не приключиш разговора на онзи ъгъл и да свърнеш в грешната посока, да излезеш на непринудена и изненадващо дълга вечеря с втора и трета чаша вино, защото душата не се води от часовника на ръката ти.

Мисля че януарската депресия не е свързана с това, че си изхарчил парите си или си установил, че малко от плановете за изминалата година са станали реалност. По-скоро е резултат на завръщането към онова тъпо напрежение и натиск, които си налагаме… Защото се налага. Налага се да си тръгнеш, въпреки че имаш нужда да говориш, да споделяш, да чуеш, да допиеш бутилката вино. Налага се да въдвориш ред в неща, които не са важни. Най-вече се налага да се съобразиш с десетки неща, които не успяват да задоволят желанията на ума и духа ти, но някак си превърнал в приоритет. За да не гладуват децата, примерно.

Често чувам хора да недоволстват срещу Коледа, защото не било окей само по празниците да се правят някакви неща, което си е живата истина. Светът би бил значително по-приятно място, изпълнено с щастливи хора и удовлетворение ако проявявахме тази грижа към другите и себе си целогодишно. Но не го правим. Затова е напълно естествено да се радваме на малкото моменти, в които се случва, в които сме по-нормални хора от нормалното.

Може би точно това прави Коледа светъл празник. Не са коледните лампички, които мижаво се съпротивляват срещу дългите нощи, нито блясъкът на позлатените църковни предмети и свещи, а със сигурност не са привлекателните витрини на всички магазини, в които изсипваме годишните спеставяния, за да купим някаква форма на щастие. Светлината идва отвътре. От това, че не си тръгваш на онзи ъгъл. Че най-накрая склоняваш да дойдеш от другия край на света. Че слушаш и споделяш колкото през цялата година взета заедно. Че натискаш пауза на „налага се“ и се оставяш на „искам“.