През 2014 участвах на Форум „Ключ“, където представих крайния проект на 10-ината младежи, с които бяхме част от Академия „Ключ“ - нещо като обучение за това как се работи за каузи. По принцип нямам притеснение да говоря пред хора, тъй като не се притеснявам да пелтеча, да говоря глупости и като цяло да се излагам публично. В този случай обаче представлявах цяла група хора, които се бяха трудили в продължение на месеци. Това ме накара да се притесня до степен, в която преди да изляза на сцената бях облян от студена пот и почти всичко, което исках да кажа беше изскочило от главата ми. Нещо, което ме накара да съм още по-притеснен беше фактът, че на сцената преди мен беше Башар Рахал - актьор, доста по-добър оратор от мен, ужасно харизматичен човек.
През лятото на тази година Рахал беше назначен за директор на студентската телевизия „Алма Матер“, която през годините е била дом за първите стъпки на немалко хора, занимаващи се с телевизия, кино и въобще видео. В тази си светлина телевизията страда от ужасно много проблеми, включително липсата на заинтересовани хора, които да вършат нещо в нея. Затова и директорската идея за новата академична година е реклама, която вероятно вече сте гледали. В нея Рахал е седнал пред ректората на Софийския университет и призовава младежите да се включат към „Алма Матер“, за да станат известни. Във видеото е и Цвети - млада и симпатична девойка, която носи кафе и е обект на палавите погледи на Рахал.
Оставам настрана ужасно безвкусната и неадекватна форма на сексизъм в този клип. Не защото одобрявам или не смятам за важно да се говори за нея, напротив. Защото смятам, че има не по-маловажен проблем, за който съм убеден, че няма да се говори толкова много, а ме засяга ужасно силно.

А именно фактът, че университетската телевизия се промотира с кампания, която носи името „Годината, в която стана известен“. Нейната идея е, че ако станете част от екипа на „Алма матер“ ще станете… известни. Няма да станете добри журналисти, редактори, оператори или други професионалисти, които да влеят смисъл в българските медии. Ще станете известни, вероятно готови за следващия сезон на Big Brother.
Подобно на палавия поглед на Рахал в края на клипа, това е втрещяваща проява на пълно неведение за средата и ситуацията, в която тази телевизия съществува. Днес България е страната с най-ниски нива на свобода на медиите и словото не само в ЕС, а и на Балканите. Живеем на място, където политическите и икономическите интереси са основният двигател за подбор на темите, които да се дискутират в медиите. От една страна е натискът на политически играчи и рекламодатели, от другата страна е постоянната борба за кликове, която достига до изродски постъпки от страна на медиите. Живеем в държава, в която репортери бутат микрофони на хора, които току-що са преживели катастрофа с жертви, и го намират за нормално. Последното, което е нужно на медийната среда тук са още „известни“, които да заменят професионалистите, които познават неща като морал, етика, норми и т.н.
Което пък ражда въпросът откъде идват тези професионалисти? На теория това трябва да са университетие, сред които и Факултетът по журналистика на същия Софийски университет, пред който Рахал се е снимал. Само че на практика ситуацията във ФЖМК е толкова критично лоша, че дори студентите я оприличават на „дупка, в която загубих 4 години от живота си“. И не, защото не искаме да учим, не искаме да сме професионалисти или нещо такова. А само и единствено, защото дори и там качеството на мнозинството от хората и знанията, които трябва да предадат е критично ниско.
Накрая Рахал пише, че е искал да бъде саркастичен, но е останал неразбран. Не, г-н Рахал, не може да сте забавен, защото няма нищо забавно в това, което се очаква от вас. Няма нищо забавно в клоаката, в която са българските медии и журналисти, включително бившите и настоящите, не само бъдещите. Няма нищо забавно в това да затвърждавате сексистките тъпотии на отминалите векове. Няма нищо забавно в това да играете по струната на комерсиалната и евтина популярност, която и без това е цел за толкова много хора, които нямат никаква мотивация за по-смислена мечта от това да ги дават по телевизора. Затова и е срамно, обидно и ужасно разочароващо да търсите забавление именно в това, в тези ужасно важни, тежки и значими проблеми, които позицията ви предполага да се опитвате да разрешавате.