В каква част от живота си си се чувствал абсолютно неориентиран? Състояние, в което помниш, че някога знаеше какво искаш от живота и хората около себе си, но най-вече знаеше какво можеш да дадеш. Период, в който виждаш възможност зад всеки ъгъл, но и най-страшното предизвикателство в елементарни неща. Месеци на такава дупка, че дори не знаеш откъде да започнеш да изразяваш безизходицата на битието си, камо ли да потърсиш сламките, с които да си докажеш, че всъщност няма нищо страшно и всичко е наред.
Такова състояние се диагностицира трудно, особено когато в повечето време си скрит зад чара на добре артикулирано многословие и очевидна хиперактивност. За хората това е признак, че всичко е окей - запълваш тишината и бездействието, значи си добре. В същото време това е брутален защитен механизъм - стремеж да се върнеш към нормалното състояние, което е предимно спомен, докато не си оставяш и минутка, в която да бъдеш заловен от демоните си, защото на тях им трябва само толкова, че да те хванат.
Това е времето, в което имаш нужда само от едно - опора, която да ти даде спирачки и усещането, че няма да пропаднеш.
Като цяло хората сме ужасни егоисти. За да обърнем истински внимание на нещо, то трябва да ни заинтригува по специфичния за нас начин, иначе е нещо между другото. Затова често чуваме за хора с тежки психически проблеми, че никой от близките им не е подозирал какво се е случвало. Безмълвния зов за помощ по-често води до мисли защо човекът отсреща се държи така с мен. Какво съм му направил? С какво заслужих такова отношение?
Много рядко стигаме до момента да се запитаме дали, това че не ни обръщат внимание не е породено от вътрешна буря у човека, с която може би не се справя. По-склонни сме да се чувстваме наранени, пренебрегнати, неразбрани, огорчени.
Заради този егоизъм обаче много рядко някой ни игнорира заради самите нас. Най-често в главата на човека отсреща се случва нещо друго, неподозирано, което му отнема вниманието. Може да е велик план за осъществяването на грандиозна идея, но може и да е черна дупка, срещу която се бори.
Ще ми се хората по-рядко да приемат нещата лично, но знам, че е трудно, самият аз рядко се справям с това. Ще ми се по-лесно да стигаме до истинските разговори, в които говорим за реалните неща, които са ни важни, а не за да запълваме тишината. Ще ми се да си върнем способността да си обръщаме внимание - както на себе си и нашите демони, така и на другите и техните демони. зазвучава Джон Ленън и този драматичен пост приключва