Преди половин година напуснах тийнейджърската си мечта. Бях главен редактор на списание HiComm, където пишехме за технологии, видеоигри, анимета, филми, сериали, интересни хора, които променят света, млади компании с големи амбиции, научни открития и за какво ли още не. Това стана след почти четири години, в които давах всичко от себе си, надскачах възможностите си и по ужасно невръстен начин се опитвах да накарам цялото нещо да е на ниво, което е далеч отвъд възможностите на тукашната реалност. Важното обаче беше, че по един или друг начин живеех мечтата си - да работя в медия, в която да пиша за нещата, които наистина ме вълнуват, да имам достъп до някои от най-интересните хора на света и да съм сред първите, които научават, разбират и изпробват продуктите, променящи живота ни. Нещо повече - успях да направя неща, които не съм вярвал, че ще се получат, като влогове и клипове, да спечеля награда за журналистика, да се запозная с хора като Маркес Браунли и Том Уорън и да отида на гигантска конференция в Силициевата долина.
Повечето хора, с които съм работил в тези години, а и в годините преди това, предолагам, че по един или друг начин са усетили тази моя страст, което беше причината да се справям добре с работата си, но и много хора в индустрията да ми се доверят. Именно заради тази страст също приемах това много повече като начин на живот, отколкото като работа. С удоволствие съм изкарвал дълги нощи, за да проучвам за материали или да свалям интервюта, да мисля концепции за проекти, да доизкосурявам неща, които не ми харесват. Без да се замислям съм поставял какво ли не настрани, за да мога да летя 30 часа, заради събитие, да направя интервю или да пробвам нова джаджа, за която после да разкажа. И много дълго време това не ми тежеше по никакъв начин, даже напротив - беше основен източник на енергия и вдъхновение за мен.
Всъщност в продължение на почти три години основният ми проблем не беше, че се преработвам, нито че не получавам някакви супер сериозни материални облаги от това. Съществената ми драма беше, че от всички идеи, които аз и екипа имахме в главите си имахме физическото време и сили да реализираме примерно 10%. За това време има десетки проекти, материали, видео поредици, подкасти, стриймове и какво ли още не, които са останали някъде по имейли, тефтери или дълги разговори в дворчето на редакцията. Реално именно оттам са основите на подкаста Транзѝстор, който в момента правя заедно с Виктор Джамбов, когото също познавам от HiComm.
Което ме навежда на мисълта за хората, които бяха най-ценното в тази работа. Да, имал съм сериозни търкания с практически всеки от екипа, включително такива, които си мисля, че са оставили наранени чувства и до момента. Въпреки това най-лудата главна редакторка, която съм виждал някога, беше събрала супер талантливи хора и успяваше да ги мотивира да надскачат себе си изумително често. Средата беше такава, че при всяка отдала се възможност си виках талантливи приятели, които да работят при нас.
Ако имате малко повече професионален опит вероятно няма нужда да обяснявам как така съм оставил сбъдната си мечта. Но за другите. Всичко започна когато гореспоменатата главна редакторка напусна кораба и аз застъпих на нейно място. Титлата, която приех ми даде нови отговорности, но сравнително малко възможности и свобода за вземане на решения. Това беше моментът, в който цялата изброена горе страст започна да отстъпва място на бърнаут в неподозирани пропорции.
В петте месеца, в които бях в това положение, преди да реша да напусна, постепенно загубих всяко удоволствие от тази работа. Първо усетих промяната, която новите отговорности донесоха в ежедневието ми, придружена от промяната в отношението на някои хора, включително и някои колеги. После дойде промяната в ежедневните задачи, които включваха все повече управленска работа, за която често съгласието с моите шефове беше ужасно трудно за постигане.
Накрая от сбъдната мечта това се превърна в абсолютна тегоба. В продължение на месеци ходех на работа без желание, имах проблеми със съня и здравето, а социалния живот и връзката ми дори не искам да коментирам. Любими занимания станаха някаква ужасна рутина и много от дните ми сякаш просто ми се случваха, без особен смисъл.
В тази ситуация се чувствах като някаква черна дупка, неспособна да създаде или задържи каквото и да е около себе си. Всичко сякаш се изкривяваше в някакъв товар, в нещо трудно и напрягащо, включително и самата ми работа. Най-големият ми кошмар беше писането или измислянето на идеи за теми и текстове. По-забавното е, че през цялото време си мислех, че е просто период, ще мине, трябва време. Представях си, че се адаптирам към новите неща, не си позволявах мисълта, че съм докарал нещата до нещо недопустимо.
Защото е недопустимо да работиш по 10-12-14 часа дневно, да почиваш 1-2 дни в месеца, да си на всички фронтове едновременно, дори да вярваш, че го правиш, защото ти харесва. Не е окей да носиш ужасно много отговорности едновременно, нито да поддържаш същия обем работа при намаляващ екип. В точно тези условия не е окей да се държи сметка за няколко дни отпуска и за провали на решения, с които си бил несъгласен през цялото време. Всъщност дори част от тези неща да са пречупени силно през емоциите, да имаш такова усещане, което да споделяш сравнително гласно и отговорните хора да не предприемат мерки също не е напълно окей.
В тези условия успях да стигна до състояние, което накара много близък мой приятел да ми зададе следния въпрос - “какво правиш с живота си и кого точно се опитваш да излъжеш, че има дори едно нормално нещо в него?” Повярвайте ми, подобен шамар в лицето се усеща и отеква. В случая беше поводът да обмисля сериозно какво наистина правя и да стигна до решението да си тръгна.
Изводът от тази история е, че човек трябва да е много внимателен с това къде инвестира времето и енергията си. Работата и кариерата са неща, които е нормално да са ужасно важни, най-малкото защото заемат по-голямата част от времето ни, но не трябва да са водещото в живота. Дори когато си мислите, че работата ви е сбъдната мечта не трябва да забравяте, че тя все пак си остава само част от живота, няма как да го изпълни изцяло.
Другият много важен и съществен урок за мен беше, че хората са най-важното, с което разполагате, независимо на каква позиция сте. Ако имате колеги, с които се харесвате и си имате доверие, дори да се ядосвате едни на други, всичко ще е окей. Ако имате шефове, които ви уважават, честни са с вас и са хора, с които можете да си имате доверие и да комуникирате искрено - всичко ще е окей. Ако работите в среда, в която отношението към хората е позитивно и уважително - всичко ще е окей.
Затова и при търсенето на следващата ми работа имах две много прости условия, с които се надявам никога да не ми се налага да правя компромис. Първото е хората, с които работя всеки ден да бъдат хора, които харесвам, с които мога да общувам, както професионално, така и лично. Второто е да работя на място, където не се очаква работата ми да бъде първото ми аз. Засега мисля че съм постигнал тези базови условия и резултатът е, че се чувствам наистина добре. Но тук е и третият урок - дори да сте на място, което сбъдва мечтите ви, със сигурност рано или късно то ще се промени. Винаги, ама наистина винаги, бъдете нащрек за тези промени и това как ви се отразяват. Мигът, в който усетите, че нещата не са окей се махнете, не чакайте да изгорите напълно, защото не си заслужава.