Преди няколко месеца започнах да пиша доста повече за себе си, отколкото в последните години, като резултатите бяха ужасни. Повечето неща, които пишех, бяха някакви разпиляни мисли, без особено елегантна последователност или основа, която да им придава по-смислен вид. Затова и известно време имах много странно отношение към тези писания, което варираше от абсолютно разочарование и обезкуражаване пред творческата суша, до откровен яд, поради същата причина. След известно време реших да анализирам какво правя и най-вече защо го правя.
За целта започнах да пиша текст, чрез който исках да разкажа на себе си какво не се получава. Този текст имаше повече изтрити първи изречения, отколкото ми е комфортно да си призная, при това неговото начало бе давано в продължение на месеци. Накрая обаче започнах така:
Това, което наистина искам да направя е да пиша за това как се чувствам. В същото време нямам никакъв опит с подобен подход, честно казано нямам особено богат опит дори в говоренето за чувствата си. Добър съм в самозаблудата, което ме прави добър и в това да заблуждавам околните, че всичко е окей и е наредено в главата ми. Което е доста изтощително и ужасно досадно, защото като цяло, в повечето време, е лъжа.
Но сега наистина ми харесва идеята да пиша за нещата, които усещам. Дори си прехвърлям идеята да споделям тези писания някъде, така че хората да могат да ги прочетат и вероятно, надявам се, да споделят обратна връзка.
Знам, че това не е чак толкова откачена идея. Въпреки това е нещо свежо, ново, плашещо и интересно за мен. Което вероятно говори много за това кой съм аз. А, както стана ясно, не съм човек, който е свикнал да споделя или задълбава в чувствата си особено много. Все пак това е важно, защото ако не знаеш какво искаш да споделиш, много вероятно е да не успееш да го направиш. Всъщност е толкова просто.
Месец по-късно прочитам тези думи и отново се опитвам да разбера защо аджеба нещо толкова просто е трябвало да излезе по толкова сложен начин. Може би мога да навляза в някой фройдизъм или друга психологическа теория, с която да обясня нещо… просто. А именно фактът, че става дума за най-обикновен страх, който е познат на всички ни.
Страхът да не се изложиш. Страхът да не дадеш оръжие на хората да правят неща, които те нараняват. Страхът да си себе си в свят, в който най-лесното е да направиш нещо, за което да се намери кой да ти обясни, че е най-тъпото на света или по-хубаво - да си изсипе агресията отгоре ти.
Хубавото на този страх е, че е познат на всички ни и някъде там има хора, които те разбират. Независимо дали са тихи наблюдатели или удрят по някой лайк, има и такива хора, заради които си заслужава да оставяме страха настрана. По-важното е, че това си заслужава заради самия себе си. Ако аз не изразя нещата, които са в главата ми, няма кой да го направи вместо мен. Както пее Жлъч "Мо'е ли па да е толко просто?".