На една служебна среща преди няма и седмица се повдигна въпросът за блоговете. Напълно естествената ми и първична реакция беше, че те са отживелица. Само няколко дни по-късно инвестирах часове в това да подкарам блог, в който възнамерявам да пиша и публикувам ежедневно в следващите 30 дни. What the actual fuck, soregashi?

Избиване

Истината е, че 2018 е годината на може би най-съществената и приятна екзистенциална криза в живота ми, поне досега. Причините за това несъмнено ще са част от темите, които ще минат оттук в следващите седмици, но по-важното е, че резултатът от тази криза е някакво неукротимо желание за себеизразяване, което не знам накъде искам да насоча.

Photo by Joao Tzanno on Unsplash

Това, което знам обаче е накъде мога да го насоча. Писането е част от живота ми от изключително много време, като е варирало от плахо и безлично, през уверено и кухо, до първично и избухливо. Най-често обаче е било стерилно, унифицирано, даже може би скастрено. Дали от автоцензура - да не кажа нещо грешно. Дали от средата, в която съм писал - да не обидим клиент на медията. Дали от усещането, че читателят може и да не ме хареса - не трябва да се излагам.

При всички положения обаче именно писането е медиумът, в който най-лесно и бързо мога да направя опит да изразя нещата, които са в главата ми. То е нещо като комфортна зона, в която предизвикателството е концентрирано в съдържанието, а не във формата. А това е важно.

Предизвикателството

Идеята ми е да напиша 30 публикации във всеки един от 30-те дни на ноември 2018. Единствените условия, които си поставям е тези публикации да не са отбиване на номера и да са за неща, които наистина ме вълнуват. Това повдига няколко логични въпроса.

Защо публикации? Защото така имам усещането, че някой ме контролира. Не очаквам кой знае каква популярност на този блог - все пак форматът е отживелица. Въпреки това обаче усещането ми, че нося някаква отговорност пред света.

Защо всеки ден? Защото желанието ми за изразяване е придружено от абсолютен блокаж в способността за това изразяване. Скромният ми опит показва, че най-доброто лекарство срещу блокажът е просто да твориш. Резултатът често е кофти, но по-добре да подобряваш кофти резултат, отколкото да се самосъжаляваш, че си неспособен на резултат.

Защо блог, а не нещо друго? Всъщност идеята беше това да бъде влог. Само че после си направих труда да обмисля какво точно означава ежедневен влог, а именно - снимане, монтиране, публикуване. За първото нямам достатъчно познаване на материята, за второто нямам достатъчно време, за последното... Нямам достатъчно топки да публикувам най-тъпия влог във Вселената. После минах през още няколко варианта, включително снимки и подкаст, които си отидоха по подобни прични.

За какво ще пишеш? Нещата, които по някакъв начин ме вълнуват в момента. Доколкото се познавам ще има коментари на актуални събития, може би мнение за някой филм или албум, но се надявам по-личните теми да преобладават. Истината е, че за този въпрос нямам готов отговор, което е и основната идея на това предизвикателство.

Защо да те чета? Защото съм много готин 💁‍♀️. Защото си нямаш друга работа. Защото по-добре нещо от мен, докато си в метрото, отколкото поредната тъпотия на Тръмп, Борисов, БХК, БДЖ, НФЦ, etc. Защото си майка ми и някак ти е неудобно да не...

Къде ти отиде стария блог? Жив е, спокойно, обичам го и не искам да го затривам, затова и пребивава на archive.itemelkov.com.

В общи линии това са нещата, които трябва да знаете, ако случайно се чудите защо съществува това кьоше на интернет. Ако и вас нещо ви е ударило по главата и искате да се присъедините, пишете ми. Ако не, приятно четене и до утре.