Борисовата градина. Ранна есен, късен следобед, атмосферата е особено специфична. Окапващите листа са покрили будките за сладолед и ход дог, а лятото е в лежерна битка с есента, която не се срамува, че ще загуби. Все пак от асфалта на алеите и почвата около тях лъха на топлина, а във въздуха все още се усеща нотка безгрижие.

В този дух е и сравнително скромната свада между момичето, което продава сладолед и нейният приятел, който замита листа зад будката. „Как така ти е студено, не виждам как е възможно“, мърмори си той под носа. Това предизвиква всичките има-няма 45 килограма на светлокосата девойка да треперят в значително по-шумен яд. „Приеми, че ми е студено. Хората са различни и на теб като не ти е студено, на мен ми е много студено.“

Париж. Късна есен, ранна вечер, публиката още е рехава, което не е проблем за концерта, който наблюдавам. Залата все още е студена и празна, тъй като японката, базирана в Ню Йорк, която е превзела сцената е първият артист днес. Музиката й е фрагментирана, накъсана и най-вече неочаквана. В главата ми тече вътрешна свада между човекът, който отиде с очаквания и човекът, който получи нещо неочаквано.

Проблемът е, че сцената е заета от Михо Хатори, която има няколко личности. New Optimism е личността превзела сцената. Miss Information е личността, която очаквах. Въпреки немалкото допирни точки, разликата в настроението и енергията е пословична. Вместо интимна и изолирана музика с намек на лудост изразен в по-скоро минималистични нюанси, напомнящи едновременно The Knife и Bjork, получавам интензивна за сетивата откачалщина, която е като ярка концентрация на лудост от целия свят и ме хвърля в най-дивите изпълнения от ранните години на M.I.A. Очевидно съм единственият, който е направил тази аматьорска грешка.

Централен булевард. Прохладен залез, преминаващ към хладна нощ, която носи фалшиво усещане за усамотение. Трафикът е умерен, клаксоните спорадични, а във въздуха се носят шумовете на близкия бар, заглушаван от преминаващи разговори на разнообразни езици.

Година по-късно чета думи адресирани до мен, които не са писани с мисълта, че ще ги прочета. Въпреки това носят огромно значение, което ме успокоява и вълнува, отговарят на въпроси, които не са имали отговор до този момент. В края на последната страница думите не свършват, просто оживяват, превръщат се в разговор, който отива в шумния бар, докато подминава други хора, на други пейки. В някои моменти няма свада, защото възприемаме нещата за чиста монета или просто много ни се иска да не са аматьорски грешки и всичко да е очевидно.

Всеки, който е разказвал истории обаче ще ви разкаже, че обикновено за да са добри трябва да има конфликт. Точно предизвикателството, пред което героят се изправя оформя историята, независимо дали това предизвикателство е собственото му съзнание, друг герой или външна сила. Това дава причина да се стигне до климакс, в който нещата ексалират до степен, в която героят да се изправи срещу проблема, което да доведе до развръзката и връщането към нова нормалност.

Като цяло животът почти винаги е необикновена история, но за съжаление не винаги е добра история.