Докато въртяхме из забити пътища между София и Пловдив по време на тест драйв на нов автомобил, колега журналист ми обясни, че ЛГБТК хората трябва да живеят в тайна или да носят последствията на агресията срещу себе си. Когато му казах, че и аз съм част от ЛГБТК общността и съм меко казано несъгласен с позицията му, той никак не се смути, нито смекчи тона на думите си, което ми се случваше за първи път. “Правете каквото си искате, но не говорете за това, дръжте го в тайна”, каза ми той, след като ми беше обяснил за убийства на различните в Римската империя и други такива неща. Някъде там темата приключи и преминахме към предимствата и недостатъците на електромобилите.
Честно казано не помня името на човека от тази история, но помня че този разговор ме натъжи изключително много. Нямам особен проблем с хомофобията, нито с агресивното и клиширано говорене срещу хората с различна сексуална ориентация или полова идентичност. Това са неща, с които съм свикнал и в повечето случаи хората залагат на заучени фрази, които не са обмисляли никога. Затова и лесно ги оборвам и ако не променя мнението им, то поне ги карам да се замислят какво всъщност казват. Не веднъж разговор започнал с вербална агресия срещу “джендър пропагандата” е приключвал със смълчан размисъл и констатация, че може би темата има нужда от повече обмисляне, защото става дума за хора.
В тези разговори често чувам, че афиширането е най-дразнещото нещо, което ЛГБТК хората правят. Демонстрацията на предпочитания и самото съществуване и на различността се приема като нещо непременно свързано и насочено към външния свят. Тази теза толкова се е загнездила в обществото, че немалко гейове също я защитават. Това са ЛГБТК хората, за които в онлайн дискусии някой казва “дори гей приятелите ми не харесват прайда”, който е нещо като есенцията на това да покажеш своята различност. Някъде там се ражда объркването, че гордостта в прайда е някаква форма на надмощие, а не контрапункт на срама, който голяма част от обществото налага върху различните.
Тези реакции са лесно обясними. Конформизмът е един от най-силните човешки инстикти, който извира от желанието ни за одобрение от общността, в която сме. Поставени в общество, в което хомофобията е статукво и приемането на различните се случва само ако те спазват определени условя, е напълно нормално много хора да интернализират част от вярванията на групата. В случая се получава противоречието да бъдеш гей човек, който смята, че не трябва да показваш, че си гей, а да си траеш тихо в някой ъгъл, докато хетеросексуалните ти приятели свободно се натискат по партита, разхождат се хванати за ръка и организират празненства за любовта си.
Контрапунктът на конформизма е способността да бъдеш автентична версия на себе си. Брене Браун обяснява автентичността чудесно в книгата си “Даровете на несъвършенството” - “автентичността е ежедневната практика да се отказваме от това, което си мислим, че трябва да бъдем и да прегърнем това, което всъщност сме”. По-конкретно, това означава предпочитанията, разбиранията, вярванията и ценностите ни да бъдат не само на думи, но и част от действията ни. Всичко, което не е част от тази автентична наша версия, е някаква форма на маска или фасада, с която се представяме пред света.
Преди години приключих най-дългата връзка в живота си, тъй като не се чувствах добре в нея. Не мисля че в конкретния момент осъзнавах защо се чувствам така, но дискомфортът, в който живеех ставаше нетърпим. След като проведох един от най-ужасните и болезнени разговори в живота си и двамата тръгнахме в различни посоки, за първи път осъзнах колко точно обичах жената, с която точно бях скъсал. Въпреки това дълбоко в себе си знаех, че това е правилното решение и всяка стъпка назад би била по-скоро лоша идея. Година по-късно направих тази стъпка назад и само за няколко месеца се убедихме и на практика, че това е лоша идея, но това е друга история.
Тази история е за месеците след въпросната раздяла, в които научих, че изворът на този дискомфорт е конформизмът, в който живеех. Никога преди това не бях имал желанието да споделя на когото и да е, че харесвам и мъже, а още по-малко съм си мислел, че това може да ме направи готин. Всъщност дълги години вярвах, че този факт трябва да остане за мен си, да не му обръщам внимание и че ако някой разбере, вероятно бързо ще бъда отхвърлен като ненормалник. На практика обаче сексуалността, не конкретно различната сексуалност, се оказа съществена част от мен и живота ми и нещо, което откривам за себе си и до днес. Именно вътрешните ми бариери за това да изразявам сексуалността си бяха част от проблемите във връзките ми дотогава. Само малка, макар и много съществена част, от моята сексуалност е това, че харесвам мъже. Сваляйки тези бариери, тогава започнах да казвам първо на близки, а после и на не чак толкова близки хора своята истина.
Преди да започна този процес основното, което изпитвах беше страх. На първо място страх, че близките ми хора ще ме отхвърлят. След това страх как въобще ще мога да бъда близък с някого. Та толкова време бях лъгал всички, включително и себе си. Не на последно място имах и страх за физическата си цялост, породен от повсеместната омраза, която виждах да се излива към всеки различен.
Резултатът се оказа коренно различен. За първи път разбрах какво е да бъда себе си и в контекст, в който изпитвах слабост и уязвимост. Със сигурност имаше огромна доза дискомфорт, но това разкриване ме сближи с най-близките ми хора по начин, по който почти нищо друго не го е правило. Приятели и роднини сякаш за първи път усетиха, че виждат някакъв истински мой образ, който не е скрит зад маски и фасади, което пък им позволи да свалят своите маски и фасади. Така в рамките на само няколко месеца станах по-близък с най-близките си хора и установих, че съм обграден от толкова любов и приемане, колкото никога не си бях предствял.
Този процес ми даде силата да търся и намирам себе си много по-лесно, но и някак ми позволи да започна да приемам, както собствените си несъвършенства, така и несъвършенствата в околните.
За някои поведението ми - да говоря открито за сексуалността си, да защитавам правата на ЛГБТК хората, да посещавам, подкрепям и говоря за прайд и т.н. - може да е форма на досадно афиширане. За мен това е просто моят живот. Сексуалността е важна част от него и да поттискам интереса, любопитството и нуждата си да изследвам своята сексуалност и сексуалността въобще като явление, би било бягане от моята същност. Това не отменя другите не по-малко важни неща в живота ми, като работата, писането, подкрепата за близките ми хора, спорта, музиката, пътуването и т.н. Не отменя и лошите ми качества, начело с това, че съм разсеян, сравнително мързелив и хаотичен.
След около 25 години живот, в който дори не исках да погледна към автентичното си аз, ми се наложи да променя неща. Те доведоха до това днес постоянно да се афиширам като някакъв, било то куиър, журналист, създател на подкаст, парти енимъл или в каквато там светлина някой ме вижда. Това афиширане се случва чрез самото ми съществуване, но само когато афиширам своята куър страна предизвиквам толкова силни реакции. Все пак не съм чувал някой да ми обясни, че не трябва да демонстрирам, че съм журналист, че пиша или че обичам да ям сладолед.
Често е много трудно да бъдеш автентична версия на себе си, но не мисля че човек има друг избор в живота. Единственият начин да откриеш спокойствие и щастие в ежедневието си е да живееш в духа на нещата, които те карат да ставаш сутрин, да си честен към себе си и да си искрен с другите. Тогава няма нужда да внимаваш за маската, която си слагаш, защото маска няма. Така можеш да се занимаваш с нещата, които са важни за теб, без значение дали са шантави хобита, работата, която не се счита за престижна, или любовта, която за някого е неправилна. Алтернативата е да лъжеш на първо място себе си, а след това и останалия свят, който всъщност няма значение, защото на света като цяло не му пука какъв си.