Представете си, че сте 27-годишен мъж, който си е поставил предизвикателството да бълва по текст всеки ден, цял месец. Само, че бидейки един модерен човек, чийто мозък е способен на велики мисли, но не и на особено висока концентрация, това се оказва малко по-сложно от очакваното. Не защото сте млад мъж, който няма какво да каже, даже напротив - главата ви се пръска от мисли и идеи. Просто тяхното оформяне в нещо, което можете да споделите, се оказва трудно.
Пиша за това, защото аз съм този 27-годишен мъж и в последните дни не спирам да се питам как аджеба го правят другите? Какво кара един велик писател да бъде велик писател? Не, всъщност, как успява един велик писател да бъде велик писател? С всичките чисто практически детайли на това да се пребори със своята същност, за да изкара някакви много съкровени неща на повърхността по разбираем начин. От онези неща, които не е задължително да са откритята на хилядолетието, но са толкова човешки, че просто оставят впечатление. И точно това ги прави толкова трудни за описване, особено по начин, който да резонира с човека от другата страна на екрана или листа.
Може би именно това е ролята на разказването на истории, което е толкова естествена част от нас. Реално всеки човек има някакви граници, зад които се чувства добре и за прескачането им му трябва подкрепата на нещо като щит. Какъв по-добър щит от това да деперсонализираме думите си, да ги припишем на нещо измислено и да ги потулим под заплетена фабула? Нещо повече, какво по-интересно от това да се заровим в една история, която да разплитаме нишка по нишка, да откриваме слоевете ѝ и цялата дълбочина, която крие.
Дори без да си измисляме герои обичаме да разказваме за нещата от някаква височина и отдалеченост, говорейки как нещо го правят всички. Това оставя възможността да са всички освен нас, но и възможността все пак и ние да го правим, стига в този момент да е приемливо. Това правя и аз в момента, макар че прикритието може би не е единствената цел, била тя и подсъзнателна.
Подобен език помага да приобщим хората към себе си, да направим разговора по-глобален, не толкова личен. Така в момента не четете текст, в който обяснявам някакви неща за себе си, а четете моя теория за света и човечеството. Второто, поради някаква причина, ми се струва по-приобщаващо от първото, особено за ако сте от странните хора, които не ме познават, но все пак четат тези редове.
Езикът обаче си остава само инструмент, който можем да изберем дали да използваме като щит, оръжие или това, за което е предвиден - проводник на идеите ни. Начинът, по който го употребяваме, не разрешава по-глобалният проблем, че е несъвършена форма за изразяване. Той е като монолитен блок, от който се очаква красива скулптура, но е и хлъзгав като риба, често се рони като най-хрупкавите бисквити и може да излита като билетчето, с което си отбелязваш страницата, понесено от течението в метрото.
Това е друга причина героите, които си измисляме да правят нещата малко по-лесни. Хората, които споделят една култура споделят и някои случки - първия учебен ден, облекчаващо некомфортните разговори след погребение, първото спускане с бясна скорост с колело по най-стръмния баир и какво ли още не. Споделяйки тези случки, шансът е че споделяме и емоциите от тях, което ни дава добър инструмент за изразяване. Така не е нужно да търсим думи, за да опишем чувствата си, може просто да разкажем случка, която да предизвика същото чувство у другите. Сигурно в подобен процес се е родила и метафората, най-добрият приятел на човека.
И нищо от казаното дотук не решава генералният и главен проблем на 27-годишния мъж, който вероятно сте си представили, а аз почесвам с досада. А именно фактът, че пропастта между знанието какво иска да каже автора и знанието как се казват неща по принцип, трябва да се запълни с нещо. Засега е с поне 700 разпиляни думи по поне 10 теми, които се прескачат и преплитат. Дано до края на този месец е нещо повече