Тази сцена започва с една бяла шапка, която запълни погледа ми. Оказа се, че е окичена върху главата на 30-ина годишен господин в спортен екип и с делови поглед, в който се усеща леко притеснение, заинтересован от нещо, за което ни пита на френски. Едно смутено je ne parle pas français по-късно слушаме на също толкова смутен английски въпросът дали слушаме Bagarre, придружен от специфичното отдалечаване на човек, който напълно вярва, че няма да си му полезен. Отговорът ни е позитивен, което сякаш напълно обърква господина, а фактът, че знаем името на песента, която е минала директно закача объркана усмивка на ненадейна изненада върху лицето му. В началото на тази сцена можехме да стоим на място и да чуваме и нещо друго освен музиката.

📷 Alban Gendrot for Pitchfork

Едно Le gouffre по-късно той забелязва, че на метри от нас тълпата се е раздвижила и още преди средата на песента тълпата вече е море, в което плаваме и ние. В началото на следващата морето се отваря с една единствена цел - да се побошува още повече. До края на концерта бялата шапка също беше там и сякаш при всяка среща някакво роботче извикваше същата изненадана физиономия изпод нея. След края се оказа, че има нужда от вода, защото бяха одрали лицето му.


Стоях със затворени очи докато 14-минутната музикална ода в три части за това, което всъщност се случва в живота, се изливаше от кльощав младеж с прекалено много коса в лицето, кацнал на същата тази сцена. Като по филмите усещането беше, че времето е спряло, само за да разбереш, че не само ти си мислиш точно тези неща и да усетиш пълната топлина от това просветление. В същото време обаче случката е просто миг, бил той и в три части, придружен от всичката топлина, но и от носталгията по загубената вечност. От миговете, в които имаш нужда да затвориш очи, да се понесеш из едно друго море, което всъщност не е много по-спокойно.

📷 Maria Louceiro for Pitchfork

В този миг се случва едно докосване на две души, което е от най-приятните и изпълващи преживявания, които човек може да си осигури, също вероятно и най-важната причина хората да търсят именно такъв контакт. Единственият му еквивалент е това да осъзнаеш нещо за себе си - че не те е страх, че не си сам, че всъщност има смисъл. А може би всъщност не е еквивалент, а е абсолютно същото, защото единственият начин да научиш нещо, дори и за себе си, е чрез някой друг.


Бузест младеж с дълга коса, вързана в стегнат, но все пак вял възел, придружена от рехава, но засукана брада, и обемно шарено яке. До него висок и слаб младеж с буйни къдрици, слънчеви очила и черен тоалет. Пред тях мацка в 80-арско яке с небрежно вързана коса и пламък в очите, която пее почти по равно към сцената и към приятелите си. А те са още няколко по-слабо активни образи, които поддържат разнообразни кратки разговори, но споделят музиката.

От другата ми страна контрастно настроение на вял интерес, умисъл и разбутването от постоянно преминаващите хора. Това обаче не попречи на ексцентричната групичка и хубавата музика само за няколко песни време да променят обстановката. Именно това е магията на музиката и на изкуството като цяло. Те са универсални инструменти за контрол над умовете - потупват ги по рамото, успокояват ги и им казват да се отпуснат. Факт, че не всички успяват, но ефектът е повече положителен.