Мрачен ноемврийски ден, който си изпълнил със звуците на подобаваща меланхолична музика. Денят всъщност е неделя и причините да подложиш носа си на случващото се отвъд прага на дома, дори стаята ти, са обвързани единствено с физическото ти оцеляване. Един такъв ден е творческият рай на всеки писател и най-удачният момент за среща с бялото поле или празния лист. Приготвяш си чаша ароматно кафе, изравяш последните запаси от любимите бисквити, подреждаш бюрото си по най-приятния начин и за атмосфера заглушаваш вялата дневна светлина, за да я замениш с блещукането на няколко свещи. Домашният уют е постигнат, а в това време поне сто идеи са прехвърчали през главата ти, готови да бъдат заковани в естетиката на Markdown.
Всичко дава вид, че това е денят, в който вселената е готова да произведеш писателския шедьовър, ако не на поколението, то поне на седмицата. Секунди след последния поглед към инстаграм и сякаш с първата глътка кафе обаче се озоваваш в хватката на най-големия ти враг и ужасно добър познайник - писателският блокаж.
Писателите често имаме навика да персонифицираме разни неща, което може би е съществена част от една добра история. В случая с писателския блокаж обаче това е неизбежно, тъй като той е най-редовният събеседник на един пишещ човек.
Най-честата тема в този разговор са самите теми - за какво да пиша, какво мога да кажа, какво вече не е казано поне сто пъти и по сто начина. После преминаваме към темите за смисъла от писането по принцип, както и въобще темата дали трябва точно аз да пиша и ако отговорът си представим, че може да е положителен, защо пък да трябва? В същия разговор е и тоталното онемяване пред бележките от онези светли моменти на просветление, които някак са съвпаднали с момент, в който сме имали нещо за писане.
Ако не бях в самолет, готвещ се да излети, вероятно тази история би имала друго развитие в истинския живот. Но реалността е такава, че намерението ми да отведа блокажът в банята, където обикновено бива отмиван, няма как да се изпълни. Затова просто ще споделя няколко забавни факта за писателския блокаж, към които искам да се връщам при следващата ни среща.
В последните четири дни бях в Париж. Париж е от местата, които често обсъждаме с блокажите ми, защото в точно това богато на събития, гледки, изживявания и вдъхновение място, което може би си представя човек. Въпреки това в тези четири дни моят най-добър придружител във фотьола с прекрасна гледка към Париж, Айфеловата кула, Ла Дефонс и кулата Монпарнас беше именно писателският блокаж. Той е на рамото ми и в момента, на ред 29 място F, като вероятно отново ще си го прибера у дома. А би било толкова добре да остане тук. Та, първият факт е, че писателският блокаж е като лошото време. Дори да не го усещате непосредствено, някъде във вселената се стоварва неговата пълна сила, а следващата ви среща е абсолютно неизбежна.
Въпреки близките ми отношения с писателския блокаж, в последните четири дни съумях да произведа четири текста, които дори не са кофти. Реално всичките започнаха като нещо коренно различно от крайния резултат, но въпреки това успяха да излязат. Като цяло това постижение е изцяло въпрос на инат - дори блокажът няма как да ви спре да изливате някакви думи, а от изливането на думи, макар и по-трудно, винаги може да излезе нещо. Това е и едно от най-важните неща - по-добре е да имате нещо, в което да излеете много енергия, че да го поправите, отколкото да нямате нищо. Това помага на усещането за свършена полезна дейност ако щете.
И съвсем накрая, защото излитаме вече. Всеки, който е изписвал повече от дума има писателски блокаж. Шекспир, Мураками, Гошо от Почивка и на Преслава текстописците - всички. Така че не се шашкай. Или поне не сега, остави го за после.