Не знам дали е, защото не съм най-визуалният човек на света, заради вроденото ми любопитство или нещо друго, но много обичам да си играя с визуални неща. Това включва абсолютно безрезултатни часове на ръчкане из Photoshop, безкрайна обработка на снимки в Lightroom или VSCO и монтаж на тъпи клипчета, които съм снимал с телефона си във Final Cut или iMovie.

Тази седмица се случи така, че имах повод да правя неща в този дух, но с конкретна цел. Колеги ме помолиха да направя нещо като колаж от две снимки, така че да изглежда, че един човек е на друга снимка. Заниманието ми отне сигурно час в ръчкане на неща, от които не разбирам особено, но са ми забавни. Накрая имах чувството, което имам след някой-друг час с конзолата си - задовоството от забавлението, но и усещането, че може би малко съм си поизгубил времето.

Когато изпратих готовия резултат отговорът беше супер позитивен, дори едната колежка каза, че ще знае да ме моли за подобни неща. Първо ми стана смешно, защото някой поне малко по-запознат с Photoshop вероятно щеше да свърши същото значително по-бързо и по-добре. После обаче се замислих за няколко неща.

Това е нещо, което повечето хора всъщност не могат да направят, а за да открият как да се случи ще трябва да инвестират доста повече време. За мен такова нещо е свиренето на пиано, което ме впечатлява за секунда. Често съм впечатлен от хора, които твърдят, че не могат да свирят, но дори да е така за мен са богове, защото правят нещо, което харесвам и не мога. С нескопосаните си Photoshop умения аз заставам на тяхно място.

Другото обаче е, че най-хубавият начин да вършиш сложни неща е да ги приемаш като някаква форма на игра. Така проблемите се превръщат в предизвикателства, за които трябва да откриеш правилния подход. Това търсене пък не е досаден процес на задължение, а вълнуващо приключение, с което до голяма степен разпускаш. И да, днес бях човекът, който разпускаше с това да мести косми от една снимка на друга.

Най-хубавото на играенето обаче е, че накрая изпитваш удовлетворение, а когато си научил нещо ново, което ти харесва, задоволството е огромно. Подобно на приятната умора в краката след дълъг планински преход, умората след такава игра е удовлетворителна, ако щеш заслужена и заслужаваща приятна почивка. Моят личен проблем е, че ми е трудно да приемам подобен процес като някаква заслуга, която имам към общото благо. Но пък с малко доверие към преценката на хората, с които правиш нещата, този проблем се решава.

Поглеждайки в ретроспекция, някои от най-хубавите неща, които съм правил съм приемал точно като игра, по-конкретно като видеоигра. Преди няколко години снимах влогове от Мобилния конгрес в Барселона, които обработвах на един ужасно смотан лаптоп, с един ужасно смотан софтуер, в едно ужасно студено Airbnb. В продължение на 5 дни монтирах в малките часове, спях по 5-6 часа и обикалях изложението по 7-8 часа, пълни с интервюта, снимки, писане и какво ли още не. Накрая всяко видео ми беше като изпълнен куест, който ми носи achievement и се прибрах супер зареден, макар и изтощен. Текстът, който ми донесе единствената ми журналистическа награда писах в продължение на няколко безсънни нощи, в които ровех за източници и си чистех концепциите и изказа. Целта ми беше един конкретен човек да разбере какво е 5G и накрая я постигнах, което отново отключи achievement. Половин година по-късно и втори.

Затова не спирайте да играете и да се забавлявате с нещата, които правите. Да, някой ще ви обясни, че няма как работата ви, тоя сложен софтуер или някой тежък планински преход да са забавни, но това са глупости. Именно играта и забавлението са начинът да запазиш баланса, дори понякога да искаш да метнеш контролера по стената.