Не съм почитател на писанията за самопомощ, но често попадам на такива, даже и ги чета. А не съм почитател, защото в най-общия случай те са някаква форма на даване на акъл, без допълнителна стойност. Поредица от готови решения и констатации се преследват с изтъркани фрази и списъци от действия, с които да постигнем целите си. Почти никога тези творби не звучат плътно, защото животът не работи с крайни резултати, а по-скоро е поредица от случки, след които сме постигнали нещо, но рядко резултатът е точно това, което си мислим, че сме целили.
В общия случай хората знаем какво не е наред с живота ни, също така имаме идея как да го поправим. Това, което ни липсва е смелост, мотивация или достатъчно вяра, че наистина трябва и наистина можем да променим нещо.
Подобни неща успяваме да възприемем позитивно и градивно най-често чрез някаква форма на личен опит. Всъщност това е нещо, което всеки родител доказва емпирично. Колкото и да ми обясняваха, че бясното люлеене може да ме нарани, не повярвах докато не си строших главата, почти буквално, посредством люлка, която счупих. Вторият най-добър начин да научим нещо е от споделен с нас опит. Ако вашето отроче види как приятелят му Иван си троши черепната кутия посредством люлка, шансовете са, че ще внимава повече, така както вероятно ще внимават и близките приятели на Иван, на които той ще разкаже историята си и покаже раните си. Да живее емпатията.
Поради тази причина по-интересното писане включва някакъв личен опит, който да даде нужната плътност. Това те кара да усетиш връзка с автора, който вероятно е преминал през проблемите, за които говори. Връзката идва от това, че и ти се бориш със същото, така че срещаш разбиране, ако пък писанието се опитва да реши проблем, който нямаш, то емпатията ти вероятно ще те накара да проявиш интерес и разбиране. И в двата случая накрая не чувстваш отделеното време като загубено, а прочетеното остава в главата, понякога седмици или месеци след като проблемът е разрешен.
Като цяло този подход към писането е доста некомфортен, защото изисква да си покажеш „кирливите ризи“ поне мъничко. Но е изключително позитивен за читатеите, защото не дава просто сдъвкани решения, а по-скоро храна за размисъл. Най-хубавото за автора е, че размишляваш и докато пишеш, което превръща и самия текст в поредица от мисли, които сглобяваш и накрая резултатът е по-различен от това, което си очаквал.