Една от мантрите на последните години е, че живеем в света на пост-истината. Избрана за дума на 2016 от Oxford Dictionaries, post-truth описва ситуация, в която фактите имат по-малко значение, от емоциите и личните вярвания, когато става дума за оформяне на мнения.
Като човек, който е рационален до крайност и е възпитан да поставя под съмнение и очевидни неща, ерата на пост-истината ме ядосва по ужасно много параграфи. Най-важният е, че всъщност в нея не става дума за нещо ново, а за динамика на доверието.
В света, за който нямам особено ясни спомени, медиите, политическите фигури и лидерите на мнение са носили доверието, което им е давало властта да определят какви са фактите, които движат обществото. Ако примем, че това са елементи от едно цяло, то всеки от тях е бил коректив на останалите. Ако влиятелна медия си позволи да публикува невярна информация, политическите фигури или други медии са поставяли изказаното под съмнение, докато не се достигне истината.
Днес ситуацията е подобна, но нито един от елементите не е нещо наистина сериозно. Политиците са пожарникари, хотелиери и откровени простаци, които все по-често не са способни да говорят правилно. Етикетът „медия“ се слага на всякакви неща - блогове, фейсбук страници, очевидно иронични сайтове, конспиративни канали в YouTube и какво ли още не. Лидерите на мнение са всякакви хора от чалгари с големи бицепси и плочки, опитващи се да продадат още една порция протеини, през кухи кифли, които се мацат с гримове, и многознаещи книжни плъхове, нагъващи тийн фентъзи и криминални романи, за да развяват що-годе добре артикулирани мнения за какво ли не, до любимите ми мами, които знаят всичко за света, защото са родили.
Нито един от тези елементи не е достатъчно независим, устойчив и качествено артикулиран в позициите си, че да устои на по-критичен поглед. Естествено, има изключения, но те са малко и изискват непропорционално усилие, за да бъдат открити. Освен това в средата на завладяваща и обливаща всичко посредственост, тези изключения много лесно губят доверието, дори с една грешна стъпка.
Съчетанието пост-истина е сред по-вредните за обществото ни, тъй като предполага, че истината е загубена. Всъщност истината съществува, просто е по-трудна за намиране. Живеем в свят, в който нямаме доверие на почти никого и на почти нищо. Този факт има своето много ясно отражение в политическия живот на България от десетилетя, а в последните години и в по-глобален мащаб. По-лошото е, че липсата на доверие се пренася по-ниско, на нивото на индивида, който вече не подлага нещата около себе си на критичен поглед, с който да се увери в правотата им, а директно отхвърля всичко, което не резонира с емоционалните му схващания за света. Това се отнася за хора и в двата края на политическия спектър, което е истинската трагедия, от която се възползват ужасно силни зли сили.
Това е причината да не можем да имаме качествен, смислен и задълбочен разговор по ужасно важни и деликатни теми като миграцията, расата, пола, домашното насилие, психологическото здраве и какво ли още не. Това е причината всеки да крещи своята си болка, без да се опита дори да чуе друга гледна точка, да подложи на съмнение вярванията си, да допусне, че може не е прав. Защото няма как да има друга истина освен твоята, ако живееш в свят без истина.