Първият път, в който слушаш хубав албум, е като клиширана първа среща на двойка, която ще има дългогодишна връзка, десетки внуци и правнуци и ще се обича до дълбока старост. Музиката в него се оказва нещо достатъчно различно, че да те заинтригува, но в същото време има нещо малко познато, което носи известен комфорт. Изненадите са премерени и имаш усещането за дълбочина, която сякаш изпускаш, защото нещо по-видимо ти „хваща“ ухото.
Като на първа среща, първото пускане на албум е доказателство, че първото впечатление е важно. Когато е добро, започваш да слушаш отново и отново. Всеки път можеш да откриеш нещо ново или да погледнеш на познатото от нов ъгъл. Можеш и просто да изкрещиш любимите си стихове или да избарабаниш ритъма на душата си, който някой друг е успял да улови и запише.
Концентрацията е най-големият враг на слушането на нов албум, на тази първа среща. Лишава те от възможността да откриеш нещо ново и различно всеки следващ път. А точно това е магията на добрия албум, че може да се разкрие отново и отново и винаги да има още нещо.
Някои хора казват, че определена музика не е за слушане на слушалки, в метрото, докато се разхождаш или че трябва да ѝ отделиш пълното си внимание. Аз съм върл противник на това твърдение, защото смятам, че хубавата музика има място във всяка пролука от живота ми.
Нещо повече, най-хубавото на навика ми да слушам всякаква музика във всякакви ситуации е, че често просто чувам нещо ново, което не съм чул досега и това ми променя деня. Всъщност няма по-приятно усещане от това да ти се наложи да си намериш място, където да седнеш, за да върнеш песента и да провериш дали наистина си изпуснал този момент. Очевидната референция към песен номер 3, която е ситуирана точно насред песен номер 9 от албум, който не спираш да въртиш от два меесца. Или да върнеш три албума назад, за да провериш дали този риф наистина е същия като в любимата ти песен отпреди 9 години или си въобразяваш. Или пък онзи неповторим момент, в който четеш доста отвеян роман, докато си в шаренията на парижкото метро и чуваш ритъма на космическата станция, пълна с разнообразни хора, която до този момент ти е убягвало да си представиш толкова плътно.
Въпреки че е визуално изкуство, в киното звуците са значително по-важни от картината. Поради някаква причина хората имаме висока търпимост към визуални недоразумения, мозъкът ни съумява да сглоби и „поправи“ картинката, включително неща като думи с разбъркани букви, например. В същото време сме крайно чувствителни към разминаване на говора и движението на устните, например, както и към звуци, които не принадлежат на дадена обстановка. Затова и е възможно Мартин Скорсезе да използва тишината във филмите си, докато Кристофър Нолън атакува със звуци. И в двата случая става дума за инструмент за изключително силно емоционално въздействие чрез звук или липсата му, в иначе визуално изкуство. Също в киното често прави впечатление какви звуци издават нормални действия, като движение, стъпки, почесване и какво ли още не. Това са неща, които рядко се случват в реалния свят и всъщност са съществена част от магията на киното.
Музиката е инструментът, с който съм докарвал истинския си живот до най-близката точка до усещането за добро кино. Най-лесният начин да превърнеш околния свят в сцена от филм е да го накараш да онемее, слагайки слушалки, с което оставаме само аз, дребните детайли и картинката. Най-любимата ми такава сцена е в самолета, когато ума и сърцето най-накрая са точно там, където се чувстват, благодарение на музиката. Най-хубавото е, че днес музиката може да е навсякъде, да донесе нов смисъл на любимо място или да се промени, благодарение на новото място.
Това дава още по-голям смисъл да чуеш някой албум отново, на ново място, което може би ще ти го представи по нечуван досега начин. Може би точно възможността за още дребни детайли, която сякаш няма край, е основната причина музиката в ушите да е толкова важна част от живота ми. А тук дори не съм споменал музиката на живо, която е една съвсем отделна тема.