В гимназията имах един съученик, който тук ще нарека Иван, тъй като Иван е чудесно име, с което да замените всяко друго име. Та, Иван беше един висок, кльощав тийнейджър, който неумело прикриваше че си пада по момчета и очевидно не беше особено заинтересован от каквито и да било образователни успехи, а ученическите си задължения изпълняваше по линията на най-малкото съпротивление. Истинската страст на Иван бяха звездите, с фокус върху чалга изпълнителите, чиито концерти посещаваше, колкото заради музиката, толкова и просто, за да е близо до тях, един вид да се отърка в блясъка им. Иван имаше една огромна тетрадка, пълна с автографи на любимите му изпълнители, която в някакъв момент започна да се пълни с подписите на всякакви звезди, включително рок музиканти и холивудски актьори, които идваха в София.
Иван беше един от най-ексцентричните образи в училището ни и доста рядко срещаше особено разбиране от когото и да било в класа, докато учителите му реагираха с дипломатично вдигнати вежди. Като цяло тийнейджърството му се лашкаше между страстта му към звездите и дискомфорта на това, че успяваше да се отличи дори когато си траеше на някой ъглов чин. Това последното му докарваше изключително много непожелано внимание, което варираше от любопитство към колекцията му, през типичните тъпанарски шеги на група гимназисти до спорадичен физически тормоз.
Освен всичко останало Иван е перфектен пример за една от любимите ми иронии в човешката природа. Като цяло хората имаме остра, фундаментална и вродена нужда да бъдем разбирани и приети от хората около нас. Задоволяването на тази нужда ни дава увереност, комфорт и усещането, че можем да се справим с нещата, дори когато са сложни. Вероятно това е причината Иван така и да не спря да се опитва да общува със съучениците си, въпреки че всички изливахме ужасно много кретенско поведение върху него.
В същото време обаче хората сме отявлени индивидуалисти и любопитковци, които трудно се насищат на нови неща и искрено се възхищават на различното и уникалното. Само че, както и тийнейджърството на Иван показва, най-лесният начин да бъдем отритнати е като сме различни и уникални, което прави самото съществуване на различните доста трудно.
Всичко дотук ми се върти в главата всеки път когато видя или чуя някой да разказва колко „уникално“ е било нещо си - снимка, място, преживяване. Обикновено тези възклицания са с позитивна нотка, защото идва точно от онези ъгълчета на разума ни, които са любопитни за нови неща. Това, което обаче не разбирам е къде е границата, в която новото и различното идва в повече, но най-вече как тази граница да бъде прескочена.
Защото дори различните хора си остават най-обикновени хора и търсят, ако не одобрение и разбиране, то поне известна толерантност към личността си. Като всеки и Иван искаше да изразява интересите си, без това да му навлича псувни, обиди и плесници зад врата.
А прескачането на тези граници днес е по-важно от всякога, защото живеем в свят, в който все по-лесно срещаме хора, които са ужасно различни от нас. Дали ще са туристи по улиците на града ни, приятели на приятели от друга култура или просто някой човек в интернет, различните са навсякъде. И преди да ги отхвърлим или да се отнесем с агресия би било чудесно ако се опитвахме да си зададем няколко прости въпроса, сред които със сигурност трябва да фигурира нещо в духа на „колко пък е страшно, че човекът отсреща е толкова различен?“