Има неща, за които знам, че усещането ми, че съм уникален е фалшиво, но има и други, за които не съм толкова убеден. Във втората категория попада постоянното ми притеснение, че съм неадекватен в социалните си интеракции. Нищо уникално дотук, но когато добавите очевидният факт, че съм от хората, които всъщност се чувстват комфортно сред други хора и реално обичат да общуват, нещата стават по-сложни.

Рационализацията на проблема ми е следната. Обичам да си говоря с хора, особено ако са способни и готови на по-задълбочени разговори, в които да имам възможността да науча нещо ново или да чуя нова гледна точка за света. Това, което ненавиждам е да инициирам интеракциите с други човешки същества, както и да съм причината за задълбаване. Но в същото време почти постоянно искам да науча повече за хората, които не познавам и не разбирам, и ако може това да се случи чрез по-смислен разговор.

Тази шизофрения в комуникационните ми навици ми е докарвала ужасно много главоболия, най-вече заради логичния факт, че немалко хора смятат, че имам нещо против тях, защото ми е трудно да инициирам контакт. Нещо, което съм чувал сигурно стотици пъти за себе си е „ама ти не си толкова надут“, последвано от обяснение, че оставям впечатлението за абсолютно темерутско копеленце, което смята, че е върха на сладоледа.

Но да се върнем на инициирането на комуникация, което е един от най-необяснимите ми проблеми. Типичен пример е, че ще видя умерено познат човек в метрото и ще се разкъсвам между това да търся вниманието му и това да се правя на разсеян, защото искам да кажа здрасти, но определено не искам да се натрапвам. Колеги си говорят в кухнята на офиса, през която минаваш, за да отидеш където и да е - до тоалетна, за вода, за храна и т.н. Е, защо да не заобиколя половината офис с нос забит в телефона вместо да прекъсна разговора със странно „здравейте“.

Я, стена, с която да се слея!

И най-любимата ми ситуация на някакво социално събитие от рода на пресконференция или някакъв служебен коктейл, в който разни хора си говорят и това е част от целите на събитието. Повечето от тези хора са от умерено познатите, с които трябва да си кажеш нещо, но не сте достатъчно близки, че да си кажеш каквото и да е. Затова водиш някакъв безсмислен разговор, който да не е прекалено безсмислен, но и да не е прекалено инвазивен за личното им пространство, нито да разкрива прекалено много от твоето лично пространство… В същото време немалко от тези хора са откровено интересни и би било приятно да научиш повече за тях и искрено би искал да общувате.

Това са само примери за ситуации от последните 48 часа, като мога да добавя още десетки ситуации. Общото между тях е, че се разкъсвам между желанието си да общувам с хора, които ми изглеждат приятни и интересни и абсолютният ми ужас да не ги притесня или да не се изложа.

Цялото това поведение е причината често да се усещам, че изглеждам като абсолютен задник, защото се държа като такъв. Никой не е длъжен да пророкува, че причината е някакво притеснение от моя страна. Не за друго, а защото когато все пак стигна до комуникация поведението ми е всъщност окей. Лесно ми е да поддържам разговори и харесвам да слушам какво имат да кажат хората и да им казвам някакви неща. Което оставя впечатлението, че всъщност съм някакво гуру на социалните контакти.

По тази тема имам напредък в две направления. На първо място е, че все по-малко ми пука какво мислят някакви непознати хора за мен. От време на време изпадам в състояния на фундаментално притеснение за себе си, но това е все по-рядко. На второ място, но според мен по-важно е, че все по-често си позволявам да се отпусна и да говоря каквото ми е на главата. Ако някой смята това за глупости, а персоната ми за досадна, то по-добре да му покажа какъв съм по-бързо, че да може да си спестим по-късно разочарование.

Всъщност точно това е нещо, което се старая да си напомням по-често. Няма как всички да ме харесват, така както аз не мога да харесвам всички и това е напълно нормално и естествено. Нещо повече - това е чудесно, защото иначе ще има още повече хора, с които искаш да общуваш, но нямаш възможност, а това е ужасно.