Независимо дали ни се иска да си го признаем или не, пандемията промени доста неща в начина, по който общуваме едни с други. Изкарваме повече време вкъщи, имаме приятели, за които излизането е стресиращо, и всяка среща с хора, които не са в ежедневието ни, е повод да се замислим как да подхождаме. Здрависваме ли се, колко близо стоим, окей ли е да свалим маските на някоя среща и куп други такива.
Нещо, което е много ново за мен е фактът, че за първи път в живота си мога ясно да заявя, че неща в общуването ми с други хора са неудовлетворителни. След месеците в изолация, последвлото кратко завръщане към псевдонормален ритъм на живот се оказа недостатъчно. Повторната изолация, макар и не толкова тотална колкото в други части на света не помогна. Това ме кара постоянно да обмислям какво точно ми е недостатъчно и какви са липсите, които трябва да запълня, за да имам онова социално удовлетворение, което имах преди.
В тези размисли открих, че всъщност проблемът датира доста преди пандемията и е като отделна чума в социалните контакти, която в моето обкръжение е приета за нормална. Откритието ми беше, че огромната част от социалния ми живот в последните години е обект на внимателно планиране и напасване на графици. Викат му порасване. Напълно нормално поведение за активните хора на 21. век, които трябва да жонглират между куп ангажименти, а дори нямам деца. Резултатът обаче е, че почти всяка среща има граници, което изглежда насажда очаквания, че трябва да носи конкретна полза.
Затова ли искахме да порастнем?
Разликата с живота ми преди 10-ина години е, че тогава имах ужасно много моменти, в които не виждах хора с нещо конкретно за правене наум. Редовно засичах приятели, с които решавахме, че сега ни се пие бира, ходи ни се на кино или просто можем да се размотаваме. Това днес ми се струва по-скоро невъзможно.
В английския език има едно много благо словосъчетание - hang out. Неговото неформално значение е да изкарваш време в релакс или просто да се наслаждаваш. Това словосъчетание често се използва като обяснение за това какво правиш с някого. Най-близкият превод в моята глава е размотаване, но размотаването сякаш няма този включен елемент на споделена наслада и релаксиране, който hanging out носи.
Освен езикова, насладата в размотаването има и чисто културна бариера, която сякаш е малко по-трудна за прескачане. В най-бъгващите месеци в съзнателния ми живот, когато целият свят се заключи вкъщи и даде начало на колективното ни откачане, модерният човек реши, че не е нужно да се размотае. Напротив, навъдиха се милион онлайн тренировки, курсове за грънчарство, групи за самоусъвършенстване и какво ли не. За щастие доста хора теглиха майна на тенденцията, че трябва да излезеш по-умен, красив, способен и перфектен от крушението 2020, и решиха да се размотават с чаши вино в Zoom.
В истинския живот обаче изглежда размотаването си остава по-скоро нелегална дейност. В моята глава винаги има нещо важно и спешно, което трябва да бъде казано и направено, а ако не е това, то ни чакат сериали и музика, за да останем културно релевантни, или нещо друго такова. Ако пък тези неща не са налице, то нещо служебно човърка и отиваш да си чешеш телефона. Знам, че не съм сам. Пак, това е ако нямаш деца, знам, че с тях е още по-влудяващо. Резултатът е, че всяка социална интеракция е внимателно планирана и вместена в нещо що-годе специално.
Къде губим способността и удоволствието от това да губим времето си, но и времето на любимите си хора?
Изкуството да се събереш с някого ей така, защото искаш да бъдете заедно, без план и посока, изглежда загубено. Не знам дали е загубено във времето, в което живеем. Светът в пандемия не е приятелски настроен към нищо, което носи релакс или наслада, но и ерата на постоянно бръмчащия в джоба телефон не помага. Възрастта, в която всички ангажименти се струпват отгоре ни, също е фактор за това да “ценим времето” и да се опитваме да го планираме и стурктурираме възможно най-ефективно. А може би се оказва, че подобно на връзката между скученето и креативността, размотаването е ключ към по-нормално и човешко съществуване и общуване. Подобно на двигател, когато отпуснеш педала за газта, нещата отвътре започват да се успокояват, да се връщат към темпо, което е по-лесно за навигиране, по-щадящо буталата и дори по-тихо. А когато няколко души са тихи и спокойни, връзката им се получава някак по-естествено.
Въпреки че нова година мина отдавна, след като се подредих тези размисли, реших, че ще си поставя новогодишна цел - to hang out с хората, които харесвам. Така и така София се радва на заря ежедневно, със следващата ще отброя от 10 до 0, ще си кажа “Честито ново размотаване” и се надявам някой да ми върже на акъла. Най-вече самият аз.