Краят на света е тук

Краят на света е тук

От около месец и половина живеем в коренно различен свят от всичко, с което бяхме свикнали досега. Това е от малкото твърдения, които мога да направя в първо лице, множествено число с ясното съзнание, че изразявам факт за милиарди хора, ако не и за всички хора на планетата. За мен обаче това не включва просто работата от вкъщи, ограниченият ми социален живот, обърканите съобщения от любими хора, критичните и объркани погледи на хората на улицата и ежедневното назидание от сутрешния брифинг. Водещото всъщност се оказват някакви душевни процеси, които дълго сам не можех да обхвана и опиша достатъчно ясно дори за себе си, въпреки упоритите опити.

За първата стъпка ми помогна статия в Harvard Business Review със заглавието „Дискомфортът, който чувстваш е скръб“. В нея Дейвид Кеслър, който очевидно е експерт на тема скръб, обяснява накратко защо това е валидна емоция, която преживяваме колективно. Скръбта изглежда ни обединява, но различният начин, по който преминаваме през нея отново ни разделя. Петте стъпки на скръбта - отрицание, гняв, пазарене, депресия и приемане - обрисуват това, което се случва в общ смисъл, но както Кеслър обяснява, това не е линеен процес, като бих добавил, че четирите фази преди приемането могат да се превърнат в цикъл, омагьосан кръг, от който сякаш няма изход.

Петте стъпки на скръбта могат да се превърнат в омагьосан кръг, от който сякаш няма изход

След като прочетох тази статия се озовах именно в такъв вътрешен цикъл, чрез който си създавах заблудата за прогресивно движение към по-добро състояние. Пасивната депресия със сигурност е дъното на тези чувства, особено на фона на активният гняв срещу света, прилепите, Бойко Борисов и хората, които ходят без маски или пък с маски. Отрицанието сякаш беше най-малко, но съществено, защото отказвах да приема, че тази ситуация е нещо чак толкова голямо. Рационалният ми ум обаче ясно осъзнва, че това е най-голямото нещо, което се е случвало в моя живот, в живота на родителите ми, както и в живота на техните родители.

Затова водех вътрешен пазарлък със себе си - днес ще спортуваш, защото през лятото ще искаш да си хубав на плажа. Утре ще се разходиш, защото вечерта искаш да се наспиш, а за това тялото ти трябва да е изморено. Сега ще готвиш, за да не четеш отново новини до 1 сутринта. Всеки пазарлък минаваше през нова серия скръб. По затворения фитнес, по невъзможността сълзите ми да се стичат по нечие рамо, а не по екрана на телефона, докато очаквам отговор, по отменените срещи и прегръдки с близки хора, несбъднатите безсънни нощи сред непознати култури, досадата от сутрешното блъскане в метрото.

човек с противогаз, седнал на диван, вдигнал крак на маса отрупана с тоалетна хартия
Важните неща през 2020. Снимка Erik Mclean в Unsplash

Това, което ми убягваше през цялото време беше защо скърбя всъщност. Включително в интервюто на господин Кеслър се казваше, че това е временно и трябва да вярваме, че всичко ще бъде наред. Икономистите говорят за криза и рецесия, последвани от възстановяване и даже бум отвъд нормалното, които са своеобразна възможност за по-големи успехи. Артистите споделят надеждата си от различни точки на света, пеейки песните си пред виртуална публика, проявяваща се в поток от цветни сърчица, туптящи в ритъма на същата тази надежда. Нищо от това не предполага скръб, нали?

Скръбта е чувство, преживяване и процес, свързан със загуба, която обикновено е безвъзвратна.

Първият ми истински и челен сблъсък със скръбта беше смъртта на прабаба ми. Бях на 10 години, когато старостта надделя и тя си отиде. Случи се в една декемврийска нощ и това беше събитие, което всички очаквахме, най-вече самата тя. Години наред говореше за смъртта си като за прост факт от живота, нещо като сватба, която обаче, нито е щастлива, нито е планирана, нито може да се отмени или да бъде прекратена, не можеш и да поискаш развод на смъртта. Разбрах за смъртта ѝ от сестра ми, която ме събуди посред нощ, съобщи ми новината и изчезна, като това е спомен, в който не съм напълно уверен. Помня, че плаках дълго и тихо в леглото си, а на следващата сутрин видях усмихнатото тяло на прабаба ми, което успя да ме смути, но и някак да ме успокои. За първи път от години тя изглеждаше свежа и облекчена и детският ми мозък някак се успокои. Години наред усещах липсата ѝ когато я нямаше на пейката до входната врата на къщата, в която живеехме. Тази скръб и загуба имаше много ясни и конкретни измерения, беше нещо очаквано, големите около мен също страдаха, но имаше обяснение и никой не си правеше илюзии, че можем да върнем прабаба ми, а и до днес се стараем да запазим спомена за нея.

Един от любимите ми навици, които изградих в последната година са разходките. Най-често са вечер и винаги безцелни в географски смисъл. Целта е монотонният ритъм на преследващите се стъпки да ми даде нужното спокойствие, с което да подредя шума в мислите си. Ако трябва да се доверя на технологична аналогия, това е моят начин да дефрагментирам паметта си, която е затлачена от разнообразни случки и емоции, изискващи повече от автоматична и първосигнална реакция.

Точно по време на една такава разходка осъзнах, че живея в края на света, като не визирам затънтена географска локация, а апокалиптично събитие. Сравнително неочаквано събитие, което въпреки представите ми за апокалипсис не пристигна с гръм и трясък, не накара земната кора да се разцепи, небето да стане зелено или чудовища да превземат пространството. Всъщност един относително кротък край на света, който е лесно да бъде проупснат насред цялата шумотевица, но е ноеспорим и необратим факт. За разлика от срещите ми със смъртта обаче тук съществува илюзията, че можем да си върнем загубеното, което е същинският двигател на цикъла на скръбта, преди приемането.

Въпреки представите ми за апокалипсис краят на света не пристигна с гръм и трясък

Въоръжен с тази мисъл в последните седмици се опитвам да приема, че светът, в който отраснах, познавах и обичах стигна до своя край. Опитвам се да си представя какъв ще е светът, който ще изградим и колко ще прилича на изгубеното. Дали в него ще има място за концерти, фестивали и спонтанни актове на колективно изразяване, ще включва ли изследване на затънтени места, каква ще е дефиницията за здраве в него? Ще се отнася ли по-добре към различията сред хората, ще дава ли път на хората с устрем към развитие или ще деградира до деспотично пространство на униформеност в мисълта, изразяването и действията?

Въпросът, който ми дава най-голяма надежда е каква ще е моята роля в този свят и неговото изграждане. Докато търся отговора му се опитвам да запазя спомен за света, който загубихме, с неговите прекрасни и отвратителни проявления. А това, което не се променя е, че все пак има надежда това да се окаже един изключително смахнат, но по-добър свят, за който да си заслужава да се борим.

Show Comments