Навярно Хюсеин започва деня си заедно с всички останали бедуини в лагера на Аталах, някъде към 6:30 - 7 часа сутринта. Вероятно участва в целия ден на лагера, от закуската, чак до сервирането на последния чай и разпалването на огъня, от който излизат въглените за вечерното наргиле. В нашия ден с джипки из пустинята Уади Рум Хюсеин беше шофьор и гид, като се появи след закуската и бързо остави впечатление със своето спокойствие, приятна неебателност и усмихната ненатрапчивост. От лагера ни закара с очукана джипка до очевидно позната дюна, в която се отдадохме на пясъчен сноуборд. Дали е сноуборд или сендборд най-вероятно е въпрос на лично предпочитание, но важното е, че Хюсеин ни осигури истинска дъска, с което направи цялото упражнение възможно.
Преди него обаче пустинята ни зовеше да ѝ се насладим. Първият ден от годината още се търкаля сънливо, слънцето е във вяла борба с облаците, а резултатът е, че ръждивата гледка е досущ като любимият ти човек, когато още не си е оправил тоалета и пръска само и единствено своят естествен чар и красота. Тук те са несравними с нищо друго, което съм виждал от първо лице. Едновременно се чувствам като на Марс, но и като в епизод от Междузвездни войни или ужасно красива видео игра. Пейзажът е цветен, с пясък, който варира от ръждиво червен, до златисто бял. Най-нереални са всички скали. От закръглените канари, обдухани от вятъра в най-разнообразни и причудливи форми, до сякаш насечените и добре натъпкани в изненадващ ред планини. В този спектър има отвесни, гладки стени от по сто метра, които са идеални за местен мадарски конник, но и набраздени стени, по които въображението на катерачите в компанията прокарва разнообразни маршрути с различна трудност и степен на опасност.
На върха на дюната за сендборд, лепнала се за една скала, се открива цялата прелест на това кътче на света. Може би в езика на местните бедуини има десетки думи за различните скали, както и за различния пясък. Аз знам, че искам да отлича финият пясък, по който се спускам със сноуборд в цялата прелест на лилавото си леопардово уанси, от по-грубия, в който в крайна сметка спирам своя сравнително посредствен, но ужасно забавен слалом.
Искам да отлича също наслоената от времето скала в края на един каньон, в който Хюсеин ни оставя за около половинчасова разходка насред деня, който ни е отреден за тур с джипове сред пустинята. Тя е като календар, който не мога да разчета. Върху изсипаната обла смес, която служи за основа, се виждат плътни слоеве, но и други по-рехави, някои светли, други тъмни, както и направо черни. Някои части се ронят, други се усещат непоклатими. Трябва ми име и за планината от наглед солиден кафяво-черен камък, която има меки върхове, прилични на загладен 3D модел във видеоигра. Ако може и дума за разтеклите се камари с грапава повърхност, от които вероятно Гауди е черпил вдъхновение за Саграда Фамилия.
Не знам дали Хюсеин има тези думи, защото общият ни език е силно ограничен. Знам обаче, че за него това място има друга магия. Подобно на гъстите старопланински гори за мен, това вероятно е топлата уютна гледка от дома за него. Истината е, че опитът ми да се поставя на негово място и да се пренеса у дома, за да разбера какво би видял той там, е неуспешен.
Част от обиколката е и обяд, за който се озоваваме край два огромни камъка, които си нямат име, за разлика от Гъбата и няколкото моста. Стадо наглед свободни камили се разхожда, докато 11 българи дъвчем предварително опакованите домат, краставица, хумус в опаковка като от сокче, консерва риба тон и две арабски питки. Има и опаковани сокче, сладки неща и пластмасови прибори и чиния. Цивилизация в умерени количества, с които да имаме комфорт, без да се разваля магията. Накрая остатъците от обяда се превръщат в примамка за галене на камили и още десетки снимки.
В този момент, докато старият черен чайник на Хюсеин къкри върху огъня на златния пясък, няма как да останеш без усещането, че нещо се губи и вероятно повече няма да съществува. Точно това е от нещата, които могат да предизвикат любимите ми емоции и въпроси за смисъла на живота, но не и днес. Днес изпивам силният и много сладък черен чай, докато се чудя дали има смисъл да снимам тези гледки, които сякаш никога няма да излязат от главата ми, но и сякаш никоя камера не може да улови напълно.
Сред размислите за цивилизацията и технологичния напредък, който се усеща безсилен пред естествената красота на пустинята, не мога да не си припомня, че само 24 часа по-рано се носех върху гърба на камила сред същата пустиня. Самите камили изглеждат като изключетлно спокойни същества, но в тях има нещо изключително лукаво, сякаш зад завеската на пустинния айляк се крие вселена от потенциални намерения. Язденето на камила е подобно изживяване - отпускаш кръста си, кръстосваш крака пред седлото и се поклащаш в ритъма на двуметровото животно, докато гледката бавно се променя. Понякога обаче напълно съзнаваш, че падане от тези два метра няма да е приятно.
Не мога да не се сетя за една притча, която Георги Господинов разказва в своя реч. Тя е за бедуините, които спират насред пустинята, за да изчакат душата си, тъй като нейната скорост е малко по-бавна и ако не ѝ даде време, човек може да се раздели с душата си. В този момент това съвършено ново изживяване, съвършено новите гледки и възхищението от самото съществуване на тези неща карат душата ми да е като вцепенена от изумление, но темпото и „усмивката“ на камилите ѝ позволяват да не се загуби.
Джипката на Хюсеин не позволява подобен лукс и сякаш води до пренасищане на сетивата. Хубавото е, че с компанията по начало бяхме решили да си дадем време в пустинята и останахме две нощи. Така накрая на втория ден в Уади Рум, се насладихме на вече познатите вечерни ритуали, докато душите ни се прибираха от пустинната разходка.
Малко полезни неща:
Кемпът, който посетихме в Уади Рум се казва Bedouin Lifestyle Camp, собственост на Аталах, който е един от йорданците с най-добър английски, които срещнахме. Повече инфо в Trip Advisor, Facebook и техния сайт. Ние направихме пътуване с камили от село Уади Рум до лагера, целодневен тур с джип и две нощувки, което ни струва по 110 динара (~260 лв.) на човек, с включени две вечери, две закуски и един обяд. За това платихме половината като капаро през PayPal предварително и другата половина накрая на престоя ни. Аталах ни помогна и да намерим транспорт до Петра след това.
Облечете се добре! Ако пътувате в зимните месеци, пустинята може да ви изненада с температурите, а возенето с джип е в откритата му каросерия, където духа постоянно. Носете си и обувки, които да не се пълнят с пясък и да не се хлъзгат, защото моите кецове бяха особено некомфортни прекалено често.