Един от най-честите въпроси, които си задава всеки писател вероятно е какво превръща обикновения човек в писател, особено пък в добър писател. Сред възможните отговори са неща като талант, желание, вдъхновение, магията на езика и куп други глупости. Истината е, че човек става писател като пише. Виж, за добър писател трябват повече усилия.
Дълго време бях от онези хора, които вярваха в дълбокия смисъл на литературата, в докосването от висша сила, която окрилява таланта и подобни неща. В това време винаги си казвах, че ще дойде моментът, в който ще започна да пиша наистина хубави текстове, които ще променят нещо и ще дадат смисъл на живота ми. Освен, че подхождах ужасно, ама наистина впечатляващо глупаво, в този период бях и ужасно непродуктивен и като цяло не пишех.
Когато обаче пишех, винаги подхождах с идеята, че трябва да кажа нещо специално или поне да го кажа по специален начин. Това обикновено водеше до челен сблъсък с близкия ми приятел писателския блокаж, който сключваше неразрушим пакт с вътрешните ми съмнения. И това е напълно нормално, защото някак е очевидно, че няма как да измисля нещо, което самият аз да намирам за особено специално. В крайна сметка каквото и да излезе от моя мозък ще е близко до мен, познато, донякъде комфортно, дори да ме е срам от него. Това е процес, който съм абсолютно убеден, че е факт за всеки писател.
Сред нещата, които отличават добрия писател искам да отбележа две. От една страна е възприятието на другите, на читателите. Ако нещата, които измисля се окажат различни и интересни за читателя, това автоматично ме прави добър писател, защото оценката на подобно нещо винаги е външна. А тези нещата, които са интригуващи, обикновено са нещата, от които изпитвам неудобство и дори срам.
От друга страна е усещането за арогантност за нещата, които пишеш. Най-голямото предизвикателство пред всеки мой текст е да продължа да вярвам, че от него има някакъв смисъл. Както спираш да четеш даден текст ако не го намираш за важен, така и спираш да пишеш нещата, които не са ти важни. Точно загубата на увереност е най-краткият път към провала за един писател още на ниво писане.
Същата арогантност обаче е ужасно важна и за други аспекти от “живота” на писателя. Тя те спира от това да се поддаваш на критиката, която неминуемо е част от писането, а и е в тон с това, че качеството на писателя се определя от читателите. Въпросът с критиката е да приемаш само тази, която идва от смислени места. Ако друг писател, който намираш за добър, те критикува, това е важно и трябва да слушаш внимателно, да си вземеш урок, да помислиш над критиката. В истинския живот по-често си обект на тежката дума на произволни непознати в Туитър, чийто върховен литературен момент е някое литературно интерпретативно съчинение в гимназията, получило висока оценка от родителите и учителите им, при повече късмет. Мнението на подобни хора като цяло не е важно, а за да успееш да не му позволиш да те притесни се иска доза арогантност и непукизъм. Особено ако пишеш за неща, които намираш за неудобни.
Същата арогантност обаче помага да развиеш стила си на писане и на мислене като цяло. Благодарение на нея смяташ мислите си за достатъчно важни, че да ги развиеш докрай, да обясниш целия процес. Това е като контрапункт на недовършените и недоизказани неща, които рядко са творчески похват. С тази увереност също се неутрализира нуждата да черпиш вдъхновение от други писатели, което е първата стъпка към плагиатстването. Това е усещането, което може и да сборичка срама и неудобството, които могат да те спрат да си кажеш каквото всъщност има смисъл да кажеш.
Естествено, тази арогантност трябва да е премерена. Някои от най-добрите идеи, не само в писането, са надграждане на вече съществуващи идеи. Понякога необремененият мозък на някой незапознат може да даде най-ценния съвет или критика за даден текст. Често добри продукти не попадат пред очите на правилните хора и биват закопани в неразбиране, но това не ги прави лоши.
При всички положения обаче добрият писател е този, който пише. Не е задължително да пише художествени текстове, романи или поеми, нито да открива най-големите тайни на света и човешката душа. Достатъчно е да се чувства добре от писането и да предава идеите си на читателите по коректен и интригуващ начин. Да е честен с тях, но и със себе си, да не се разсейва от околния свят, но и да не го игнорира. Не на последно място добрият писател има редактор, защото като почти всичко смислено на този свят, и добрият текст най-често в резултат на колаборация.