Само седем часа след началото на 2023 г. вече ми се бяха случили няколко невероятни неща, сред които посещение на чалга парти. Така към 8 ч. сутринта на 1 януари крачех по бул. Дондуков напът за вкъщи в опити да направя равносметка на новогодишната нощ, което ме накара само да се смея с глас. Днес осъзнавам, че това е било просто демо на цялата година и опитите ми да ѝ направя равносметка предизвикват подобни усещания на новогодишната сутрин, но нека пробваме.
От десетина години обмислях къде и как да емигрирам, но никога не съм си представял, че ще живея в Южна Америка. Въпреки това посрещам 2024 г. в Перу, а преди няколко дни официално получих и работната си виза. Също така никога не съм си мислил, че основната причина за финалното ми решение да се махна от България ще е любов. Само че 2023 г. се оказа въртележка, която преобърна живота ми и някои от разбиранията ми как трябва да се живее.
В началото на годината си казах довиждане с всичко и всички, напуснах двете си работи и отидох в Доминиканската република, където бях част от екипа на последния сезон на Survivor България. В следващите три месеца работих по поне шест дни седмично и по поне 10 часа дневно. Работата ми беше от една страна да се грижа за физическото оцеляване на част от участниците в риалити шоуто, от друга страна да се грижа за създаването на съдържанието, което се показваше по телевизията. Още преди да приема тази работа бях убеден, че ще срещна много трудности, но не очаквах, че ще са от такъв характер.
Основната динамика в тази работа беше балансът между човещината и връзката ми с участниците и поставянето на граници и дистанция, която да осигури нужния професионализъм. В този контекст ранното ставане, дългите дни, спането на странни места и отвратителната храна не бяха проблемът, който си представях. Всъщност това, което ми докара емоционални бури и направи преживяването почти толкова трудно, колкото за участниците, макар те да не вярват в това, беше именно търсенето на баланса в работата с тях.
Survivor ме накара да се съмнявам в професионализма си, в способността си да се свързвам с други човешки същества и въобще в житейските си умения. В същото време попаднах в екип, пълен с изумителни, великолепни и прекрасни хора, от които имах шанса да греба опит и различна перспектива с пълни шепи. Именно тази комбинация от неща ме кара да знам, че това няма да се повтори никога, не само заради живота на общежитие, наръфаните от мишка вещи и споделения ужас от хаоса на културния шок.
Това преживяване ми доказа, че мога да се справям с неща, които ми се струват невъзможни. Научи ме, че взимам прекалено много неща в живота прекалено насериозно, което е ненужно и често ми пречи. Не на последно място установих, че наистина всеки човек може да те научи на нещо, стига да му дадеш шанс. Научих и какво е да стягаш куфар със сълзи на очи.
След края на снимките дойдох в Перу, за да видя нещо от Южна Америка, да удължа поне мъничко най-хубавото приключение в живота си и да си вдъхна енергия за завръщането ми към нормалния живот. Седмица по-късно пътувах към летището на Лима с план да изкарам седмица в Испания с един от най-интересните и приятни хора, които бях срещал. Докато очуканият Uber пъплеше в хаотичния перуански трафик си мислех, че това не е най-умната идея на света. Имаше шанс да започна да изпитвам неща, които не е добре да изпитваш към човек, който живее на 11 000 км. от теб. Но нали бях решил, че не трябва да взимам всичко толкова насериозно.
По време на седмицата в Испания планирахме втора в Португалия и там чувствата, от които се притеснявах, избухнаха с пълна сила и още едно съдбоносно реване в Лисабон. В края на пътуването бях поставен пред избора да скоча с двата крака в нещо, за което имах много позитивно усещане или да се върна към обичайния си живот и да се опитам да не се самосъжалявам за изпуснатия шанс.
Може би именно преживяванията ми преди това ме накараха да си кажа, че е по-добре да си посчупя главата, отколкото да съжалявам, че не съм опитал нещо хубаво. Затова и взех решението, че ще се преместя на 11 000 км. от дома си, движен от чувства, които не бях изпитвал преди.
Благодарение на това решение лятото ми беше изпълнено със сбогувания. Напуснах двете си работи още един път, пак пазарувах летни дрехи и грабех с пълни шепи от живота си в София. Също така напуснах дома, в който живях 9 години и осъзнах колко много всъщност обичам България и колко точно са важни семейството и приятелите ми. В унисон с клишето, че не оценяваме нещата, докато не ги загубим, тази гигантска промяна се оказа доста трудна.
Това, на което ме научи обаче е, че един от основните проблеми, които споделяме в България е бесният ни негативизъм. България има страшно много проблеми, включително политически, медийни, социални, инфраструктурни и какво ли още не. Само че контекстът, в който сме свикнали да ги гледаме е Европа, а сравненията ни са с някои от най-развитите и богати страни в света. Когато обаче погледна през по-глобална призма, включително призмата на човек с перуанска виза, България е супер. Там се живее в относително спокойствие и възможностите за развитие не са малки, включително благодарение на близостта на Европа.
Всичко това направи 2023 може би най-хубавата и определено най-лудата година в живота ми. Въпреки че някои от най-любимите ми неща - спортът, партитата и терапията, останаха на заден план или напълно изчезнаха, нямам усещането, че нещо ми липсва. Това, че намерих любов, заради която отидох на другия край на света, всъщност дава смисъл на всичко.
Новогодишните цели са част от всяка равносметка и справката с миналогодишните цели определено ме забавлява. На първо място исках да пиша по веднъж седмично тук, което обявявам за абсолютен провал. Исках и да снимам повече, което всъщност правех, макар и не така, както си представях. Накрая беше желанието за далечно пътуване, защото „мечтата за зима на топло си остава“. Тази цел обявявам за превъртяна и компенсираща останалите неуспехи.
Както обикновено ще си поставя цели за следващата година, защото продължавам да вярвам, че наличието на някакви пътепоказатели в живота е позитивно. Та ето целите за 2024:
- Да реализирам идеята си за newsletter. Няма да кажа каква е, но бълбука от известно време, има потенциал да е интересна и може да ми отвори възможности за хубави неща.
- Отново на терапия. Не изпитвам конкретна нужда, но терапията беше изключително позитивен процес, от който вярвам, че имам какво още да извлека.
- Уроци по испански. Испанският ми е чудесен за туризъм, но не и за нормален живот в испаноговоряща страна. Дистанционната работа и домашното общуване на английски не помагат, така че искам най-сетне да го проговоря адекватно този език!
Feliz Аño Nuevo, Честита нова година и отново се надявам до скоро, пак тук.