Само седем часа след началото на 2023 г. вече ми се бяха случили няколко невероятни неща, сред които посещение на чалга парти. Така към 8 ч. сутринта на 1 януари крачех по бул. Дондуков напът за вкъщи в опити да направя равносметка на новогодишната нощ, което ме накара само да се смея с глас. Днес осъзнавам, че това е било просто демо на цялата година и опитите ми да ѝ направя равносметка предизвикват подобни усещания на новогодишната сутрин, но нека пробваме.

От десетина години обмислях къде и как да емигрирам, но никога не съм си представял, че ще живея в Южна Америка. Въпреки това посрещам 2024 г. в Перу, а преди няколко дни официално получих и работната си виза. Също така никога не съм си мислил, че основната причина за финалното ми решение да се махна от България ще е любов. Само че 2023 г. се оказа въртележка, която преобърна живота ми и някои от разбиранията ми как трябва да се живее.

В началото на годината си казах довиждане с всичко и всички, напуснах двете си работи и отидох в Доминиканската република, където бях част от екипа на последния сезон на Survivor България. В следващите три месеца работих по поне шест дни седмично и по поне 10 часа дневно. Работата ми беше от една страна да се грижа за физическото оцеляване на част от участниците в риалити шоуто, от друга страна да се грижа за създаването на съдържанието, което се показваше по телевизията. Още преди да приема тази работа бях убеден, че ще срещна много трудности, но не очаквах, че ще са от такъв характер.

Основната динамика в тази работа беше балансът между човещината и връзката ми с участниците и поставянето на граници и дистанция, която да осигури нужния професионализъм. В този контекст ранното ставане, дългите дни, спането на странни места и отвратителната храна не бяха проблемът, който си представях. Всъщност това, което ми докара емоционални бури и направи преживяването почти толкова трудно, колкото за участниците, макар те да не вярват в това, беше именно търсенето на баланса в работата с тях.

Survivor ме накара да се съмнявам в професионализма си, в способността си да се свързвам с други човешки същества и въобще в житейските си умения. В същото време попаднах в екип, пълен с изумителни, великолепни и прекрасни хора, от които имах шанса да греба опит и различна перспектива с пълни шепи. Именно тази комбинация от неща ме кара да знам, че това няма да се повтори никога, не само заради живота на общежитие, наръфаните от мишка вещи и споделения ужас от хаоса на културния шок.

Това преживяване ми доказа, че мога да се справям с неща, които ми се струват невъзможни. Научи ме, че взимам прекалено много неща в живота прекалено насериозно, което е ненужно и често ми пречи. Не на последно място установих, че наистина всеки човек може да те научи на нещо, стига да му дадеш шанс. Научих и какво е да стягаш куфар със сълзи на очи.

След края на снимките дойдох в Перу, за да видя нещо от Южна Америка, да удължа поне мъничко най-хубавото приключение в живота си и да си вдъхна енергия за завръщането ми към нормалния живот. Седмица по-късно пътувах към летището на Лима с план да изкарам седмица в Испания с един от най-интересните и приятни хора, които бях срещал. Докато очуканият Uber пъплеше в хаотичния перуански трафик си мислех, че това не е най-умната идея на света. Имаше шанс да започна да изпитвам неща, които не е добре да изпитваш към човек, който живее на 11 000 км. от теб. Но нали бях решил, че не трябва да взимам всичко толкова насериозно.

По време на седмицата в Испания планирахме втора в Португалия и там чувствата, от които се притеснявах, избухнаха с пълна сила и още едно съдбоносно реване в Лисабон. В края на пътуването бях поставен пред избора да скоча с двата крака в нещо, за което имах много позитивно усещане или да се върна към обичайния си живот и да се опитам да не се самосъжалявам за изпуснатия шанс.

Може би именно преживяванията ми преди това ме накараха да си кажа, че е по-добре да си посчупя главата, отколкото да съжалявам, че не съм опитал нещо хубаво. Затова и взех решението, че ще се преместя на 11 000 км. от дома си, движен от чувства, които не бях изпитвал преди.

Благодарение на това решение лятото ми беше изпълнено със сбогувания. Напуснах двете си работи още един път, пак пазарувах летни дрехи и грабех с пълни шепи от живота си в София. Също така напуснах дома, в който живях 9 години и осъзнах колко много всъщност обичам България и колко точно са важни семейството и приятелите ми. В унисон с клишето, че не оценяваме нещата, докато не ги загубим, тази гигантска промяна се оказа доста трудна.

Това, на което ме научи обаче е, че един от основните проблеми, които споделяме в България е бесният ни негативизъм. България има страшно много проблеми, включително политически, медийни, социални, инфраструктурни и какво ли още не. Само че контекстът, в който сме свикнали да ги гледаме е Европа, а сравненията ни са с някои от най-развитите и богати страни в света. Когато обаче погледна през по-глобална призма, включително призмата на човек с перуанска виза, България е супер. Там се живее в относително спокойствие и възможностите за развитие не са малки, включително благодарение на близостта на Европа.

Всичко това направи 2023 може би най-хубавата и определено най-лудата година в живота ми. Въпреки че някои от най-любимите ми неща - спортът, партитата и терапията, останаха на заден план или напълно изчезнаха, нямам усещането, че нещо ми липсва. Това, че намерих любов, заради която отидох на другия край на света, всъщност дава смисъл на всичко.

Новогодишните цели са част от всяка равносметка и справката с миналогодишните цели определено ме забавлява. На първо място исках да пиша по веднъж седмично тук, което обявявам за абсолютен провал. Исках и да снимам повече, което всъщност правех, макар и не така, както си представях. Накрая беше желанието за далечно пътуване, защото „мечтата за зима на топло си остава“. Тази цел обявявам за превъртяна и компенсираща останалите неуспехи.

Както обикновено ще си поставя цели за следващата година, защото продължавам да вярвам, че наличието на някакви пътепоказатели в живота е позитивно. Та ето целите за 2024:

• Да реализирам идеята си за newsletter. Няма да кажа каква е, но бълбука от известно време, има потенциал да е интересна и може да ми отвори възможности за хубави неща.
• Отново на терапия. Не изпитвам конкретна нужда, но терапията беше изключително позитивен процес, от който вярвам, че имам какво още да извлека.
• Уроци по испански. Испанският ми е чудесен за туризъм, но не и за нормален живот в испаноговоряща страна. Дистанционната работа и домашното общуване на английски не помагат, така че искам най-сетне да го проговоря адекватно този език!

Feliz Аño Nuevo, Честита нова година и отново се надявам до скоро, пак тук.

When I decided to leave Bulgaria and move to Peru, I thought I was somewhat prepared for my new life. After all, I had spent a week in the country, visiting both Lima and Cusco, which should’ve given me a taste of what to expect from my new home. However, just a few days after my arrival I realised I knew nothing about the place and I was as unprepared as anyone could be.

In hindsight, I should’ve expected this. My first time in Peru was basically a three-night bender in Lima, followed by a Machu Picchu visit on the height of an altitude sickness headache that could’ve also just been an extended hangover. This is certainly not the best way to get to know a country, nor a bustling city of 10 million.

A month after I arrived here, Lima seems less like a scary beast than my first impression, which is good. However, it is still a crazy city which is also distinctly non-European and often baffling, though, it is also somehow charming. So, this post is about the charm, the bafflement, and my general impression after a month of survivalism in my new hometown.

It ain’t sunny

My European brain is simple - if something is ‘south’ it means it’s sunny. So, South America should be sunny, right? On top of that, ‘spring’ also correlates with ’sunny’, don’t ask me how and why. Because of all this, I expected to enjoy sunshine in springtime Lima - the capital of Peru, a South American country.
That was ill-informed and naïve.

Lima is definitely not a sunny city. It turns out the locals say it’s in the belly of a donkey because the sky is always grey. And when I say always, I mean it. Over the last month, there were no more than 5-6 days with some sun, and most occurred in the last week.

A ‘fun’ fact is that, on average, Lima has 1240 hours of sunshine a year, while London has 1659 sunny hours. So, I moved to a city with less sunshine than London, despite being in SOUTH America. Ugh.

The traffic is wild

Honestly, I don’t even know where to start with the traffic here because it’s just horrible. There’s heavy traffic basically all the time but the actual problem is how people drive which turns commuting into a rather traumatic experience. I know this sounds super European, but it’s been just a month, and I can’t shake some things off so quickly.

So, forget about zebra crossings, stop signs, right of way, indicator use, and all these fancy stuff. The rules here are rather simple - there are no rules and if somebody honks, they’ll probably do something stupid. That makes the traffic loud and chaotic. People honk and then stop in the middle of the road or make a left turn from the rightmost lane, among other things. If you’re a pedestrian on a zebra crossing, all approaching drivers will honk at you and increase the speed, so you should never think you can go first. And I can’t even describe the chaos people on motorbikes wreck.

As I definitely don’t plan to drive around this city anytime soon, I use a lot of Uber, taxis, and buses. The experience with them is usually like a rollercoaster, except during times when the traffic is so bad that you don’t even move. Recently, we went to a ballet with a bus which took over an hour to cover the distance of about 5 km.

There are also the so-called colectivos, which are like private cars that go on certain routes while taking people on the way. Their drivers slow down or stop at every bus stop, honk at the people on the street and yell their destination in a hunt for new passengers. Often the colectivo cars look like vehicles that shouldn’t be allowed on the road but there they are, adding to the chaos and confusion.

Definitely a potato country

Don’t let the ceviche trick you with its bright freshness - the staple food in Peru is potatoes. This shouldn’t be exactly a shocker, considering Peru is where potatoes were first domesticated thousands of years ago. However, the love Peruvians hold for potatoes is probably what inspired the ’till dead do us part’ wedding vow because they put it everywhere.

As a native of tomato Europe I was surprised how little ground the tomato holds here and even more surprised what a wide variety of potatoes there is. Yellow, white, purple, red, a multi-colour variety and the well-known sweet potatoes are just the main options. I’ve tried a few meals with different potatoes, and there’s also a surprising variety of available chips.

Obviously, when you go to the supermarket, you will see the whole potato variety in the stalls. Honestly, I am not sure how to make the potato choices but having so much potato in one place is impressive.

Just one kiss

The first people I met in Peru smiled a lot but never said their names. The women kissed me on the right cheek, while the men gave me awkward handshakes that often turned into something like a hug, but were never actual hugs. Having the very Bulgarian habit of kissing both cheeks if I ever kiss someone, I had a few occasions where I almost bumped heads, while exchanging pleasantries in bad Spanish. Eventually, I didn’t get the name of most of the people and I was left feeling confused about the social norms.

Now I know that people here kiss only on the right side and in the process they can touch shoulders. This goes even for people you meet for the first time, though men are not always committed to it. When you meet someone new, usually they don’t say their name because your common acquaintance has to introduce you. If your Spanish is poor and you don’t get the name, you can smile with a confused expression and people will be kind enough to just pity you.

Handshakes seem to be a very formal thing and I am not completely sure when it is appropriate to use them. On the bright side, when I expressed my social confusion about it, people were always welcoming and friendly and explained their views on the norms.

Everyone says it’s super dangerous

If you happen to talk with local Peruvians about going around, they will surely start warning you to basically not go anywhere. Maybe walk around Miraflores or San Isidro, but be careful, use Uber and don’t trust anybody. Also, don’t use your phone on the street and don’t leave it on the table in cafeterias and restaurants. In general, the vibe locals give is that Peru is super dangerous and chances are you will die if you go to 99% of places.

From my experience, this is simply not true. Of course, I didn’t go to the most dangerous areas, nor stray away from big, busy streets, but my general feeling of Lima is similar to other big cities, including in Europe. I never felt like there was an imminent danger coming and the worst that I’ve seen are some very annoying street salesmen and taxi drivers. However, Paris and San Francisco have made me feel much more nervous about my safety than anything here in Lima.

Maybe the important takeaway here is that you need to be smart, just like everywhere else. If you see a shady street, better move away. If someone bothers you, don’t engage too much, smile, be kind, tell them your friends are waiting for you and keep going. If you have expensive stuff on you, better hide them, or don’t bring them at all. It’s all touristic common sense, so just use it and it will be all right.

Докато въртяхме из забити пътища между София и Пловдив по време на тест драйв на нов автомобил, колега журналист ми обясни, че ЛГБТК хората трябва да живеят в тайна или да носят последствията на агресията срещу себе си. Когато му казах, че и аз съм част от ЛГБТК общността и съм меко казано несъгласен с позицията му, той никак не се смути, нито смекчи тона на думите си, което ми се случваше за първи път. “Правете каквото си искате, но не говорете за това, дръжте го в тайна”, каза ми той, след като ми беше обяснил за убийства на различните в Римската империя и други такива неща. Някъде там темата приключи и преминахме към предимствата и недостатъците на електромобилите.

Честно казано не помня името на човека от тази история, но помня че този разговор ме натъжи изключително много. Нямам особен проблем с хомофобията, нито с агресивното и клиширано говорене срещу хората с различна сексуална ориентация или полова идентичност. Това са неща, с които съм свикнал и в повечето случаи хората залагат на заучени фрази, които не са обмисляли никога. Затова и лесно ги оборвам и ако не променя мнението им, то поне ги карам да се замислят какво всъщност казват. Не веднъж разговор започнал с вербална агресия срещу “джендър пропагандата” е приключвал със смълчан размисъл и констатация, че може би темата има нужда от повече обмисляне, защото става дума за хора.

В тези разговори често чувам, че афиширането е най-дразнещото нещо, което ЛГБТК хората правят. Демонстрацията на предпочитания и самото съществуване и на различността се приема като нещо непременно свързано и насочено към външния свят. Тази теза толкова се е загнездила в обществото, че немалко гейове също я защитават. Това са ЛГБТК хората, за които в онлайн дискусии някой казва “дори гей приятелите ми не харесват прайда”, който е нещо като есенцията на това да покажеш своята различност. Някъде там се ражда объркването, че гордостта в прайда е някаква форма на надмощие, а не контрапункт на срама, който голяма част от обществото налага върху различните.

Тези реакции са лесно обясними. Конформизмът е един от най-силните човешки инстикти, който извира от желанието ни за одобрение от общността, в която сме. Поставени в общество, в което хомофобията е статукво и приемането на различните се случва само ако те спазват определени условя, е напълно нормално много хора да интернализират част от вярванията на групата. В случая се получава противоречието да бъдеш гей човек, който смята, че не трябва да показваш, че си гей, а да си траеш тихо в някой ъгъл, докато хетеросексуалните ти приятели свободно се натискат по партита, разхождат се хванати за ръка и организират празненства за любовта си.

Контрапунктът на конформизма е способността да бъдеш автентична версия на себе си. Брене Браун обяснява автентичността чудесно в книгата си “Даровете на несъвършенството” - “автентичността е ежедневната практика да се отказваме от това, което си мислим, че трябва да бъдем и да прегърнем това, което всъщност сме”. По-конкретно, това означава предпочитанията, разбиранията, вярванията и ценностите ни да бъдат не само на думи, но и част от действията ни. Всичко, което не е част от тази автентична наша версия, е някаква форма на маска или фасада, с която се представяме пред света.

Преди години приключих най-дългата връзка в живота си, тъй като не се чувствах добре в нея. Не мисля че в конкретния момент осъзнавах защо се чувствам така, но дискомфортът, в който живеех ставаше нетърпим. След като проведох един от най-ужасните и болезнени разговори в живота си и двамата тръгнахме в различни посоки, за първи път осъзнах колко точно обичах жената, с която точно бях скъсал. Въпреки това дълбоко в себе си знаех, че това е правилното решение и всяка стъпка назад би била по-скоро лоша идея. Година по-късно направих тази стъпка назад и само за няколко месеца се убедихме и на практика, че това е лоша идея, но това е друга история.

Тази история е за месеците след въпросната раздяла, в които научих, че изворът на този дискомфорт е конформизмът, в който живеех. Никога преди това не бях имал желанието да споделя на когото и да е, че харесвам и мъже, а още по-малко съм си мислел, че това може да ме направи готин. Всъщност дълги години вярвах, че този факт трябва да остане за мен си, да не му обръщам внимание и че ако някой разбере, вероятно бързо ще бъда отхвърлен като ненормалник. На практика обаче сексуалността, не конкретно различната сексуалност, се оказа съществена част от мен и живота ми и нещо, което откривам за себе си и до днес. Именно вътрешните ми бариери за това да изразявам сексуалността си бяха част от проблемите във връзките ми дотогава. Само малка, макар и много съществена част, от моята сексуалност е това, че харесвам мъже. Сваляйки тези бариери, тогава започнах да казвам първо на близки, а после и на не чак толкова близки хора своята истина.

Преди да започна този процес основното, което изпитвах беше страх. На първо място страх, че близките ми хора ще ме отхвърлят. След това страх как въобще ще мога да бъда близък с някого. Та толкова време бях лъгал всички, включително и себе си. Не на последно място имах и страх за физическата си цялост, породен от повсеместната омраза, която виждах да се излива към всеки различен.

Резултатът се оказа коренно различен. За първи път разбрах какво е да бъда себе си и в контекст, в който изпитвах слабост и уязвимост. Със сигурност имаше огромна доза дискомфорт, но това разкриване ме сближи с най-близките ми хора по начин, по който почти нищо друго не го е правило. Приятели и роднини сякаш за първи път усетиха, че виждат някакъв истински мой образ, който не е скрит зад маски и фасади, което пък им позволи да свалят своите маски и фасади. Така в рамките на само няколко месеца станах по-близък с най-близките си хора и установих, че съм обграден от толкова любов и приемане, колкото никога не си бях предствял.

Този процес ми даде силата да търся и намирам себе си много по-лесно, но и някак ми позволи да започна да приемам, както собствените си несъвършенства, така и несъвършенствата в околните.

За някои поведението ми - да говоря открито за сексуалността си, да защитавам правата на ЛГБТК хората, да посещавам, подкрепям и говоря за прайд и т.н. - може да е форма на досадно афиширане. За мен това е просто моят живот. Сексуалността е важна част от него и да поттискам интереса, любопитството и нуждата си да изследвам своята сексуалност и сексуалността въобще като явление, би било бягане от моята същност. Това не отменя другите не по-малко важни неща в живота ми, като работата, писането, подкрепата за близките ми хора, спорта, музиката, пътуването и т.н. Не отменя и лошите ми качества, начело с това, че съм разсеян, сравнително мързелив и хаотичен.

След около 25 години живот, в който дори не исках да погледна към автентичното си аз, ми се наложи да променя неща. Те доведоха до това днес постоянно да се афиширам като някакъв, било то куиър, журналист, създател на подкаст, парти енимъл или в каквато там светлина някой ме вижда. Това афиширане се случва чрез самото ми съществуване, но само когато афиширам своята куър страна предизвиквам толкова силни реакции. Все пак не съм чувал някой да ми обясни, че не трябва да демонстрирам, че съм журналист, че пиша или че обичам да ям сладолед.

Често е много трудно да бъдеш автентична версия на себе си, но не мисля че човек има друг избор в живота. Единственият начин да откриеш спокойствие и щастие в ежедневието си е да живееш в духа на нещата, които те карат да ставаш сутрин, да си честен към себе си и да си искрен с другите. Тогава няма нужда да внимаваш за маската, която си слагаш, защото маска няма. Така можеш да се занимаваш с нещата, които са важни за теб, без значение дали са шантави хобита, работата, която не се счита за престижна, или любовта, която за някого е неправилна. Алтернативата е да лъжеш на първо място себе си, а след това и останалия свят, който всъщност няма значение, защото на света като цяло не му пука какъв си.

Преди няколко години случайно срещнах стар приятел на улицата и решихме да обядваме заедно. Сред спомени и шеги, разговорът пое към причините да не се бяхме виждали толкова дълго време, когато той ми призна, че е бил влюбен в мен. Тази новина ме втрещи, защото никога не бях подозирал за чувствата му. Хрупайки не много вкусната си салата ми се наложи да призная, не само неведението си, но и фактът, че аз също го харесвах, но никога не се осмелих да кажа каквото и да е.

Това е история, която всъщност не е изключение в моя живот. Неведнъж съм чувал от приятели, че в някакъв момент са ме харесвали, а голяма част от тях и аз съм харесвал. Никога обаче не съм имал пълната увереност, че едно потенциално признание би довело до нещо хубаво, вместо до поредната доза объркани чувства и разбити сърца. Може би причината е, че любовта, близостта и неустановените отношения са объркващи концепции, в които очевидно виреем трудно.

Въпросът как да постигнем близост без да е толкова сложно сякаш няма отговор, без значение каква е конкретната ситуация. Често срещам нови и много приятни хора, с които нещата си кликват сякаш като с магия. Водим интересни разговори, в които всички референции са на място, а шегите работят безотказно, което дава усещане за лека и приятна комуникация. Това би трябвало да е рецепта за много приятни преживявания, в които да няма стрес и всичко да е леко и естествено, но реалността не е точно такава.

Много бързо след това се загнездва дълбоко набитото усещане, че нещо трябва да се случи. Сякаш не е възможно да има приятна комуникация просто заради комуникацията, а не с някаква по-дългосрочна цел. Това води до чуденки дали пък не споделям прекалено много, дали някои разговори са неестествени, дали цялото ми позитивно отношение не изглежда фалшиво и куп други подобни размисли. Тук говоря за всякакви отношения, не само потенциално романтични, а и обикновени приятелства.

Този обективно нелеп танц на одобрение и утвърждаване на ситуацията е досущ като също толкова нелепия танц около влюбването и връзките. При всяка свалка, без значение дали е очевидна или измислена в главата на единия човек, дреболиите започват да добиват непропорционално значение. От дължината на съобщенията, през броя емоджита, до най-фините промени в тона на някое гласово съобщение, всичко бива анализирано и четено в контекста на мисията. Мисията е някаква правилна и конкретна посока, в която трябва да вървят отношенията, защото това изглежда е единственият начин да се случват свалките. Връзката не е връзка ако не следва линейната структура, която приключва със “заживели щастливо” или нещо в този дух.

Линейното отношение към връзките, което води до страшно много обърквания, е базирано на безконечния ни порив да категоризираме и организираме нещата в живота си, включително отношенията си. Всяка връзка е с етикет - приятел, познат, добър познат, бести, рейв бъди, човекът ми за кино дебати и т.н. Ако някой направи нещо и етикетите станат невалидни, винаги търсим много бърз начин да си измислим нови за отношенията ни и за самия човек, така че да избегнем хаос.

Импулсивното желание за лесно обясним етикет прави проявата на по-различен интерес към приятел ужасно трудна и болезнена. Може би основната причина е, че никога не знаеш какъв всъщност е интересът ти. Винаги има шанс романтичното привличане да не е достатъчно и отношенията да е по-добре да си стоят в сферата на приятелството, но линейната структура крещи, че не може хем да не е приятел, хем да не е гадже. Тази набита “мъдрост” ме е спирала от това да споделям чувствата си и въобще да си позволява да си чувствам чувствата неведнъж.

Хубавото на 21. век е, че целомъдрия като линейната структура на връзките биват разбивани на пух и прах. В конкретния случай на сцената се появява situationship, като официално отказвам да търся превод на тази думичка. Най-общо казано тя обрисува онзи странен период между приятелството и романтичната връзка, в който нещата не са напълно ясни. Обикновено един situationship приключва с разговор, в който връзката продължава в нещо по-сериозно или приключва, но всъщност кому е нужно?

Стресът, с който се обвързват situationships, се базира на възприятието, че трябва да спазваме линейната структура на развитието на една връзка. Ако обаче се откажем от това и подходим към връзката като към приятелство с различни правила, нещата стават малко по-различни. Приятествата имат различни периоди, в които може да сме по-близки, по-далечни, да правим неща заедно или не, като важното винаги е да си имаме доверие и да сме честни едни с други. Моментът, в който приемем, че една връзка може да е смислена и удовлетворяваща, без да цели деца, брак и съвместен дом, стресът да гоним тези цели изчезва.

Приемането на situationship като нещо валидно и потенциално приятно отключва много възможности за здравословни и ползотворни отношения. Това не отменя възможността situiationship да се превърне в класическа линейна връзка, нито отнема нуждата от сериозни връзки за някои хора, а просто дава друг формат, в който може би се вирее по-лесно. Контрапункт на идеята, че всяка връзка има цел, което само по себе си звучи малко нелепо. Освен това подобен тип неопределена връзка, в която акцент е споделеното удоволетвирение, а не някакви конкретни цели, е чудесна за някои периоди от живота - натоварени периоди в кариерата, месеци и години на много движение в различни градове или държави, периодите на възстановяване от дълги връзки.

Със сигурност situationships не са за всички, защото повечето от нас не обичат да живеят в несигурността, която извира от тях. За много хора обаче това може да е моделът, който да разбие дълги периоди на самота, причинена от нежеланието или страха да влезеш в установения ред. В крайна сметка размножаването и бракът също не са за всички, колкото и странно да звучи за някои. Нещо, от което всички имаме нужда обаче е интимност и това да получаваме и отдаваме грижа. Това е нещо, което свързва всички хора и приемането на situationships може да е шанс повече хора да задоволят тези свои потребности.

За моите истории, в които съм имал неопределени чувства, които не съм споделял или съм бил обект на такива чувства, situationships също биха били от помощ. Липсата на напрежението, че когато споделиш някакви чувства трябва да целиш брак, определено прави споделянето на зараждащи се чувства по-лесно, поне на теория. На практика, дори да прегърнем идеята за situationship, връзките си остават сложни, но може би затова толкова им се наслаждаваме.

Около два часа след като започна 2022 г. бях в едно от най-лошите емоционални състояния в живота си. Не мога да кажа, че бях стигнал някакво генерално дъно, по-скоро беше конкретен момент на гмуркане, но той ще си остане незабравим. Хубавото на дъното е, че дава стабилна основа, от която да се оттласнеш и усещането ми днес е, че някак постигнах точно това.

Тази година направих немалко неща, които бяха връщане назад. Отново работих в редакцията на печатно списание, отново изхарчих повечето си пари, за да пътувам по фестивали, отново излизам на бар или клуб почти всяка седмица, отново почти винаги нося книга в себе си. Най-вече отново се чувствам жив и способен да правя неща, които приемам като големи.

По някакъв начин ранните ми 30 са като ранните ми 20, но с натрупания опит и акъл, които правят преживяването феноменално по-добро. Някаква версия на онази мечта да се върнеш в гимназията, но със сегашния си акъл и знания. И с по-добър бюджет.

Старите неща обаче се оказаха и много различни. Печатното издание е Forbes, където за първи път фокусът ми не са потребителските технологии сами по себе си, а бизнесът, включително и такъв, който не е технологичен. Това се оказа достатъчно различно и предизвикателно, че да почувствам вълнение и любопитство към работата си, които не бях усещал отдавна. Пътуванията и нощният живот са по-разнообразни, както откъм места, така и откъм хора, музика и преживявания, с които се сблъсквам. От гей клубове в Берлин, през градинско парти в Букурещ, до рейвове в зачукани локации в София, нощният ми живот ме срещна с хора и преживявания, за които подозирах, но не познавах от първо лице. И е супер.

Тази година имаше и съвършено нови неща, които са не по-малко важни и мисля че ще оттекват в следващите години. Едно от най-хубавите решения, които съм взимал, и една от изпълнените ми новогодишни цели за 2022, е да започна да ходя на терапия. Никога не съм имал непреодолими проблеми с психичното си здраве, но в деветте месеца, в които работя с терапевт открих неща, за които не бях подозирал. От нездравословните механизми за справяне с трудности, които ми пречат да се справям с трудностите, през модели на поведение, с които се саботирам, до факта, че може би никога в живота си не съм изпитвал истинско уважение към себе си, уроците бяха много. Истината е, че в това пътешествие се чувствам сякаш току-що съм тръгнал, така че работата ще продължи. Все пак това е нещо, което препоръчвам на абсолютно всеки човек.

Другата изпълнена цел е планирано пътуване до екзотична дестинация в рамките на тази зима. За това ще разказвам повече по-нататък, но да речем, че целта е меко казано преизпълнена. Това компенсира отказването ми от идеята да си купя кола, с която да обикалям поне Балканите, ако не и отвъд. Това е идея, която беше убита от икономическата реалност, в която живеем днес.

Може би най-неясният аспект в живота ми и тази година е любовният живот. Лошото е, че имах още няколко неуспешни опита за по-сериозни връзки, но да речем, че с това съм свикнал. Хубавото е, че някои от пагубните модели, които движеха любовния ми живот досега, изглежда са в миналото и усещането ми е много по-здравословно, от когато и да е преди.

Най-хубавият аспект пък се оказа спортът. В края на лятото успях да си докарам брутална травма, с която за първи път усетих болка, от която да не мога да мърдам и дори да издам звук. За щастие причината беше спазмирал мускул, който се подобри много бързо и само с масажи и физиотерапия. Все пак това ми даде ново познание за функционирането на тялото ми, както и нови елементи в грижата за него. Накратко - повече разтягане, по-редовно ходене на масаж и често ходене на сауна.

Въпреки тази травма обаче за първи път мога да кажа, че спортът е част от начина ми на живот. Нямах пътуване за повече от два-три дни, на което да не съм спортувал и това не е било самоцелно или натоварващо. В последните месеци спортувам по 5-6 пъти седмично и това също е просто част от ежедневието, а не източник на напрежение. Даже напротив, спокойствието, което ми носи е несравнимо с почти нищо друго. Резултатите откъм възможности и визия са чудесни и помагат, както на самочувствието ми, така и на любовния живот и генералното ми усещане, че в товя тяло ми е добре. Дори когато боли ужасно нетърпимо.

Заради всичко това и на фона на турбуленциите, които белязаха тази година на глобално ниво, 2022 е една от най-неочаквано чудесните години в живота ми. Погледната от сега, 2023 може би няма да ѝ отстъпва. Очаква ме едно от най-вълнуващите и може би най-плашещи предизвикателства, които съм си поставял в живота. Сред плановете има още жива музика, срещи с любими хора на хубави места и запомнящи се партита. За щастие има и достатъчно неизвестни, които се надявам да запълня предимно с хубави неща.

За нея си взимам някои важни уроци от 2022, които може да прозвучат наивно и очевидно, но са ми важни. На първо място е това, че има неща, които знам, че ми носят позитивни емоции и няма нужда да спирам да ги правя, дори ако някой смята, че им е минало времето. На второ място е, че грижата за ума и тялото ми трябва винаги да е на първо място, защото само когато те са в добър баланс мога да давам позитивни неща за любимите си хора. На трето място е това, че заслужавам и съм способен на много повече, отколкото си мисля.

Традицията повелява да си сложа някакви цели за новата година. Никога не съм бил прекалено стриктен с тях, но е готино да си имаш някакви пътепоказатели за важните неща, затова и го правя. Та ето ги:

• По публикация в този блог всяка седмица. Отдавна искам да пиша повече неща, които не са служебни или съвсем лични, ето добро начало. Също така мисля че ще имам какво да разказвам.
• Повече снимки. Фотографията е хоби, което обожавам и съм изоставил неясно защо. Та, целта е по-непринудено отношение към това хоби.
• Далечно пътуване другата зима. Това се повтаря с тази година, но мечтата за зима на топло си остава.

Честита нова година и надявам се до скоро, пак тук.

Независимо дали ни се иска да си го признаем или не, пандемията промени доста неща в начина, по който общуваме едни с други. Изкарваме повече време вкъщи, имаме приятели, за които излизането е стресиращо, и всяка среща с хора, които не са в ежедневието ни, е повод да се замислим как да подхождаме. Здрависваме ли се, колко близо стоим, окей ли е да свалим маските на някоя среща и куп други такива.

Нещо, което е много ново за мен е фактът, че за първи път в живота си мога ясно да заявя, че неща в общуването ми с други хора са неудовлетворителни. След месеците в изолация, последвлото кратко завръщане към псевдонормален ритъм на живот се оказа недостатъчно. Повторната изолация, макар и не толкова тотална колкото в други части на света не помогна. Това ме кара постоянно да обмислям какво точно ми е недостатъчно и какви са липсите, които трябва да запълня, за да имам онова социално удовлетворение, което имах преди.

В тези размисли открих, че всъщност проблемът датира доста преди пандемията и е като отделна чума в социалните контакти, която в моето обкръжение е приета за нормална. Откритието ми беше, че огромната част от социалния ми живот в последните години е обект на внимателно планиране и напасване на графици. Викат му порасване. Напълно нормално поведение за активните хора на 21. век, които трябва да жонглират между куп ангажименти, а дори нямам деца. Резултатът обаче е, че почти всяка среща има граници, което изглежда насажда очаквания, че трябва да носи конкретна полза.

Затова ли искахме да порастнем?

Разликата с живота ми преди 10-ина години е, че тогава имах ужасно много моменти, в които не виждах хора с нещо конкретно за правене наум. Редовно засичах приятели, с които решавахме, че сега ни се пие бира, ходи ни се на кино или просто можем да се размотаваме. Това днес ми се струва по-скоро невъзможно.

В английския език има едно много благо словосъчетание - hang out. Неговото неформално значение е да изкарваш време в релакс или просто да се наслаждаваш. Това словосъчетание често се използва като обяснение за това какво правиш с някого. Най-близкият превод в моята глава е размотаване, но размотаването сякаш няма този включен елемент на споделена наслада и релаксиране, който hanging out носи.

Освен езикова, насладата в размотаването има и чисто културна бариера, която сякаш е малко по-трудна за прескачане. В най-бъгващите месеци в съзнателния ми живот, когато целият свят се заключи вкъщи и даде начало на колективното ни откачане, модерният човек реши, че не е нужно да се размотае. Напротив, навъдиха се милион онлайн тренировки, курсове за грънчарство, групи за самоусъвършенстване и какво ли не. За щастие доста хора теглиха майна на тенденцията, че трябва да излезеш по-умен, красив, способен и перфектен от крушението 2020, и решиха да се размотават с чаши вино в Zoom.

В истинския живот обаче изглежда размотаването си остава по-скоро нелегална дейност. В моята глава винаги има нещо важно и спешно, което трябва да бъде казано и направено, а ако не е това, то ни чакат сериали и музика, за да останем културно релевантни, или нещо друго такова. Ако пък тези неща не са налице, то нещо служебно човърка и отиваш да си чешеш телефона. Знам, че не съм сам. Пак, това е ако нямаш деца, знам, че с тях е още по-влудяващо. Резултатът е, че всяка социална интеракция е внимателно планирана и вместена в нещо що-годе специално.

Къде губим способността и удоволствието от това да губим времето си, но и времето на любимите си хора?

Изкуството да се събереш с някого ей така, защото искаш да бъдете заедно, без план и посока, изглежда загубено. Не знам дали е загубено във времето, в което живеем. Светът в пандемия не е приятелски настроен към нищо, което носи релакс или наслада, но и ерата на постоянно бръмчащия в джоба телефон не помага. Възрастта, в която всички ангажименти се струпват отгоре ни, също е фактор за това да “ценим времето” и да се опитваме да го планираме и стурктурираме възможно най-ефективно. А може би се оказва, че подобно на връзката между скученето и креативността, размотаването е ключ към по-нормално и човешко съществуване и общуване. Подобно на двигател, когато отпуснеш педала за газта, нещата отвътре започват да се успокояват, да се връщат към темпо, което е по-лесно за навигиране, по-щадящо буталата и дори по-тихо. А когато няколко души са тихи и спокойни, връзката им се получава някак по-естествено.

Въпреки че нова година мина отдавна, след като се подредих тези размисли, реших, че ще си поставя новогодишна цел - to hang out с хората, които харесвам. Така и така София се радва на заря ежедневно, със следващата ще отброя от 10 до 0, ще си кажа “Честито ново размотаване” и се надявам някой да ми върже на акъла. Най-вече самият аз.

The one addiction we all share is the one for stories.

When visiting the local supermarket or the grocery store on my way home, I don’t see just bananas and produce. It’s all stories and habits.

The taste or qualities of a product don’t matter, it’s all about what it will make of me and my life. The cereals that make kids happy are different than the ones making grown-ups slim and the ones for poor or boring people who don’t care about this. The milks can be classic, organic and nuts-based but they’re also for healthy people, gym maniacs or hipsters. Even the bread is for working-class machos gobbling it down with huge pieces of meat or fair ladies who shyly bite it over their all-mixed-leaf salads. Then the choice is about where do you fit in these stories. Do you want the calm morning coffee or the super active morning-winner coffee?

This is the magic of marketing when it works outside the TV screens or the Cannes Lions. The story made up by swelling marketing teams, ambitious copywriters, and overworked agency people is the one that changes how you feel about yourself when the inevitable purchase becomes a fact. Even if you haven’t seen a single ad people around you did and they judge you by it. That milk you’re having has a story that’s bigger than you, even if you don’t know it, similar to that book you’re reading and the music blasting out of your car.

That’s the greatness of capitalism, right? I can sit in front of a shelf and ask myself existential questions. Do I want to be the man drinking almonds milk? Do I have to be a person who bakes with alternative flours? Am I made for sugar substitutes? Can it be a Cheetos day today?

От около месец и половина живеем в коренно различен свят от всичко, с което бяхме свикнали досега. Това е от малкото твърдения, които мога да направя в първо лице, множествено число с ясното съзнание, че изразявам факт за милиарди хора, ако не и за всички хора на планетата. За мен обаче това не включва просто работата от вкъщи, ограниченият ми социален живот, обърканите съобщения от любими хора, критичните и объркани погледи на хората на улицата и ежедневното назидание от сутрешния брифинг. Водещото всъщност се оказват някакви душевни процеси, които дълго сам не можех да обхвана и опиша достатъчно ясно дори за себе си, въпреки упоритите опити.

За първата стъпка ми помогна статия в Harvard Business Review със заглавието „Дискомфортът, който чувстваш е скръб“. В нея Дейвид Кеслър, който очевидно е експерт на тема скръб, обяснява накратко защо това е валидна емоция, която преживяваме колективно. Скръбта изглежда ни обединява, но различният начин, по който преминаваме през нея отново ни разделя. Петте стъпки на скръбта - отрицание, гняв, пазарене, депресия и приемане - обрисуват това, което се случва в общ смисъл, но както Кеслър обяснява, това не е линеен процес, като бих добавил, че четирите фази преди приемането могат да се превърнат в цикъл, омагьосан кръг, от който сякаш няма изход.

Петте стъпки на скръбта могат да се превърнат в омагьосан кръг, от който сякаш няма изход

След като прочетох тази статия се озовах именно в такъв вътрешен цикъл, чрез който си създавах заблудата за прогресивно движение към по-добро състояние. Пасивната депресия със сигурност е дъното на тези чувства, особено на фона на активният гняв срещу света, прилепите, Бойко Борисов и хората, които ходят без маски или пък с маски. Отрицанието сякаш беше най-малко, но съществено, защото отказвах да приема, че тази ситуация е нещо чак толкова голямо. Рационалният ми ум обаче ясно осъзнва, че това е най-голямото нещо, което се е случвало в моя живот, в живота на родителите ми, както и в живота на техните родители.

Затова водех вътрешен пазарлък със себе си - днес ще спортуваш, защото през лятото ще искаш да си хубав на плажа. Утре ще се разходиш, защото вечерта искаш да се наспиш, а за това тялото ти трябва да е изморено. Сега ще готвиш, за да не четеш отново новини до 1 сутринта. Всеки пазарлък минаваше през нова серия скръб. По затворения фитнес, по невъзможността сълзите ми да се стичат по нечие рамо, а не по екрана на телефона, докато очаквам отговор, по отменените срещи и прегръдки с близки хора, несбъднатите безсънни нощи сред непознати култури, досадата от сутрешното блъскане в метрото.

Това, което ми убягваше през цялото време беше защо скърбя всъщност. Включително в интервюто на господин Кеслър се казваше, че това е временно и трябва да вярваме, че всичко ще бъде наред. Икономистите говорят за криза и рецесия, последвани от възстановяване и даже бум отвъд нормалното, които са своеобразна възможност за по-големи успехи. Артистите споделят надеждата си от различни точки на света, пеейки песните си пред виртуална публика, проявяваща се в поток от цветни сърчица, туптящи в ритъма на същата тази надежда. Нищо от това не предполага скръб, нали?

Скръбта е чувство, преживяване и процес, свързан със загуба, която обикновено е безвъзвратна.

Първият ми истински и челен сблъсък със скръбта беше смъртта на прабаба ми. Бях на 10 години, когато старостта надделя и тя си отиде. Случи се в една декемврийска нощ и това беше събитие, което всички очаквахме, най-вече самата тя. Години наред говореше за смъртта си като за прост факт от живота, нещо като сватба, която обаче, нито е щастлива, нито е планирана, нито може да се отмени или да бъде прекратена, не можеш и да поискаш развод на смъртта. Разбрах за смъртта ѝ от сестра ми, която ме събуди посред нощ, съобщи ми новината и изчезна, като това е спомен, в който не съм напълно уверен. Помня, че плаках дълго и тихо в леглото си, а на следващата сутрин видях усмихнатото тяло на прабаба ми, което успя да ме смути, но и някак да ме успокои. За първи път от години тя изглеждаше свежа и облекчена и детският ми мозък някак се успокои. Години наред усещах липсата ѝ когато я нямаше на пейката до входната врата на къщата, в която живеехме. Тази скръб и загуба имаше много ясни и конкретни измерения, беше нещо очаквано, големите около мен също страдаха, но имаше обяснение и никой не си правеше илюзии, че можем да върнем прабаба ми, а и до днес се стараем да запазим спомена за нея.

Един от любимите ми навици, които изградих в последната година са разходките. Най-често са вечер и винаги безцелни в географски смисъл. Целта е монотонният ритъм на преследващите се стъпки да ми даде нужното спокойствие, с което да подредя шума в мислите си. Ако трябва да се доверя на технологична аналогия, това е моят начин да дефрагментирам паметта си, която е затлачена от разнообразни случки и емоции, изискващи повече от автоматична и първосигнална реакция.

Точно по време на една такава разходка осъзнах, че живея в края на света, като не визирам затънтена географска локация, а апокалиптично събитие. Сравнително неочаквано събитие, което въпреки представите ми за апокалипсис не пристигна с гръм и трясък, не накара земната кора да се разцепи, небето да стане зелено или чудовища да превземат пространството. Всъщност един относително кротък край на света, който е лесно да бъде проупснат насред цялата шумотевица, но е ноеспорим и необратим факт. За разлика от срещите ми със смъртта обаче тук съществува илюзията, че можем да си върнем загубеното, което е същинският двигател на цикъла на скръбта, преди приемането.

Въпреки представите ми за апокалипсис краят на света не пристигна с гръм и трясък

Въоръжен с тази мисъл в последните седмици се опитвам да приема, че светът, в който отраснах, познавах и обичах стигна до своя край. Опитвам се да си представя какъв ще е светът, който ще изградим и колко ще прилича на изгубеното. Дали в него ще има място за концерти, фестивали и спонтанни актове на колективно изразяване, ще включва ли изследване на затънтени места, каква ще е дефиницията за здраве в него? Ще се отнася ли по-добре към различията сред хората, ще дава ли път на хората с устрем към развитие или ще деградира до деспотично пространство на униформеност в мисълта, изразяването и действията?

Въпросът, който ми дава най-голяма надежда е каква ще е моята роля в този свят и неговото изграждане. Докато търся отговора му се опитвам да запазя спомен за света, който загубихме, с неговите прекрасни и отвратителни проявления. А това, което не се променя е, че все пак има надежда това да се окаже един изключително смахнат, но по-добър свят, за който да си заслужава да се борим.

Навярно Хюсеин започва деня си заедно с всички останали бедуини в лагера на Аталах, някъде към 6:30 - 7 часа сутринта. Вероятно участва в целия ден на лагера, от закуската, чак до сервирането на последния чай и разпалването на огъня, от който излизат въглените за вечерното наргиле. В нашия ден с джипки из пустинята Уади Рум Хюсеин беше шофьор и гид, като се появи след закуската и бързо остави впечатление със своето спокойствие, приятна неебателност и усмихната ненатрапчивост. От лагера ни закара с очукана джипка до очевидно позната дюна, в която се отдадохме на пясъчен сноуборд. Дали е сноуборд или сендборд най-вероятно е въпрос на лично предпочитание, но важното е, че Хюсеин ни осигури истинска дъска, с което направи цялото упражнение възможно.

Преди него обаче пустинята ни зовеше да ѝ се насладим. Първият ден от годината още се търкаля сънливо, слънцето е във вяла борба с облаците, а резултатът е, че ръждивата гледка е досущ като любимият ти човек, когато още не си е оправил тоалета и пръска само и единствено своят естествен чар и красота. Тук те са несравними с нищо друго, което съм виждал от първо лице. Едновременно се чувствам като на Марс, но и като в епизод от Междузвездни войни или ужасно красива видео игра. Пейзажът е цветен, с пясък, който варира от ръждиво червен, до златисто бял. Най-нереални са всички скали. От закръглените канари, обдухани от вятъра в най-разнообразни и причудливи форми, до сякаш насечените и добре натъпкани в изненадващ ред планини. В този спектър има отвесни, гладки стени от по сто метра, които са идеални за местен мадарски конник, но и набраздени стени, по които въображението на катерачите в компанията прокарва разнообразни маршрути с различна трудност и степен на опасност.

На върха на дюната за сендборд, лепнала се за една скала, се открива цялата прелест на това кътче на света. Може би в езика на местните бедуини има десетки думи за различните скали, както и за различния пясък. Аз знам, че искам да отлича финият пясък, по който се спускам със сноуборд в цялата прелест на лилавото си леопардово уанси, от по-грубия, в който в крайна сметка спирам своя сравнително посредствен, но ужасно забавен слалом.

Искам да отлича също наслоената от времето скала в края на един каньон, в който Хюсеин ни оставя за около половинчасова разходка насред деня, който ни е отреден за тур с джипове сред пустинята. Тя е като календар, който не мога да разчета. Върху изсипаната обла смес, която служи за основа, се виждат плътни слоеве, но и други по-рехави, някои светли, други тъмни, както и направо черни. Някои части се ронят, други се усещат непоклатими. Трябва ми име и за планината от наглед солиден кафяво-черен камък, която има меки върхове, прилични на загладен 3D модел във видеоигра. Ако може и дума за разтеклите се камари с грапава повърхност, от които вероятно Гауди е черпил вдъхновение за Саграда Фамилия.

Не знам дали Хюсеин има тези думи, защото общият ни език е силно ограничен. Знам обаче, че за него това място има друга магия. Подобно на гъстите старопланински гори за мен, това вероятно е топлата уютна гледка от дома за него. Истината е, че опитът ми да се поставя на негово място и да се пренеса у дома, за да разбера какво би видял той там, е неуспешен.

Част от обиколката е и обяд, за който се озоваваме край два огромни камъка, които си нямат име, за разлика от Гъбата и няколкото моста. Стадо наглед свободни камили се разхожда, докато 11 българи дъвчем предварително опакованите домат, краставица, хумус в опаковка като от сокче, консерва риба тон и две арабски питки. Има и опаковани сокче, сладки неща и пластмасови прибори и чиния. Цивилизация в умерени количества, с които да имаме комфорт, без да се разваля магията. Накрая остатъците от обяда се превръщат в примамка за галене на камили и още десетки снимки.

В този момент, докато старият черен чайник на Хюсеин къкри върху огъня на златния пясък, няма как да останеш без усещането, че нещо се губи и вероятно повече няма да съществува. Точно това е от нещата, които могат да предизвикат любимите ми емоции и въпроси за смисъла на живота, но не и днес. Днес изпивам силният и много сладък черен чай, докато се чудя дали има смисъл да снимам тези гледки, които сякаш никога няма да излязат от главата ми, но и сякаш никоя камера не може да улови напълно.

Сред размислите за цивилизацията и технологичния напредък, който се усеща безсилен пред естествената красота на пустинята, не мога да не си припомня, че само 24 часа по-рано се носех върху гърба на камила сред същата пустиня. Самите камили изглеждат като изключетлно спокойни същества, но в тях има нещо изключително лукаво, сякаш зад завеската на пустинния айляк се крие вселена от потенциални намерения. Язденето на камила е подобно изживяване - отпускаш кръста си, кръстосваш крака пред седлото и се поклащаш в ритъма на двуметровото животно, докато гледката бавно се променя. Понякога обаче напълно съзнаваш, че падане от тези два метра няма да е приятно.

Не мога да не се сетя за една притча, която Георги Господинов разказва в своя реч. Тя е за бедуините, които спират насред пустинята, за да изчакат душата си, тъй като нейната скорост е малко по-бавна и ако не ѝ даде време, човек може да се раздели с душата си. В този момент това съвършено ново изживяване, съвършено новите гледки и възхищението от самото съществуване на тези неща карат душата ми да е като вцепенена от изумление, но темпото и „усмивката“ на камилите ѝ позволяват да не се загуби.

Джипката на Хюсеин не позволява подобен лукс и сякаш води до пренасищане на сетивата. Хубавото е, че с компанията по начало бяхме решили да си дадем време в пустинята и останахме две нощи. Така накрая на втория ден в Уади Рум, се насладихме на вече познатите вечерни ритуали, докато душите ни се прибираха от пустинната разходка.

Малко полезни неща:
Кемпът, който посетихме в Уади Рум се казва Bedouin Lifestyle Camp, собственост на Аталах, който е един от йорданците с най-добър английски, които срещнахме. Повече инфо в Trip Advisor, Facebook и техния сайт. Ние направихме пътуване с камили от село Уади Рум до лагера, целодневен тур с джип и две нощувки, което ни струва по 110 динара (~260 лв.) на човек, с включени две вечери, две закуски и един обяд. За това платихме половината като капаро през PayPal предварително и другата половина накрая на престоя ни. Аталах ни помогна и да намерим транспорт до Петра след това.
Облечете се добре! Ако пътувате в зимните месеци, пустинята може да ви изненада с температурите, а возенето с джип е в откритата му каросерия, където духа постоянно. Носете си и обувки, които да не се пълнят с пясък и да не се хлъзгат, защото моите кецове бяха особено некомфортни прекалено често.

Когато застанеш до входа на най-красивата джамия в столицата на Йордания, Аман, можеш да погледнеш през улицата и да видиш една от най-интересните църкви, които съм виждал. Това се случва в град, който преди 25 години е имал около милон жители, но днес приютява над 4 милиона души, предимно имигранти и бежанци от Палестина, Сирия и Ирак. Хора, които днес гордо се наричат амани, някак надскачайки нацията си и които са превърнали този град в пулсиращ и жив център на множество култури. Изникват ми сравнения с Берлин и чара на неговите галерии, но и с Барселона и архитектурният модернизъм и чистота, които бликат оттам. Добавям спомен за хълмовете на Търново и магията на скритите над някое стълбище главозамайващи гледки на Лисабон.

Това обаче са слаби сравнения, защото зад всеки ъгъл се сещаш, че си в един много близък, но все пак друг свят. Няколко пъти през деня над града се надига глъчката на усилените гласове на десетки имами, редящи съответната молитва, като винаги чуваш един основен глас, който надделява над ехото на всички останали. Нещо, което си представяш, че ще е ужасно досадно, натрапчиво и отблъскващо, застава на мястото си, а в тези моменти забелязваш, че има и хора, които спират нещата, които правят и се отдават на спокойствието на молитвата. От друг свят са и надписите из града, някои от най-красивите графити, които съм виждал, уличната храна и кафето.

Арабският изглежда красиво и е напълно неразгадаем за мен в своя писмен вид, докато произнасям неуверени „саллам“, „масаллам“, „шукран“ и „алхам дулила“ на местните. Те от своя страна са предимно любезни, стига да не те възприемат за туристическа плячка, която да метнат с малко или повече динари. Кафето тук има подправки и е винаги venti, защото трябва да има място за утайката, докато в менюто неизменно има хумус. Съвсем не е необичайно да видиш група мъже да пушат шиша на тротоара или някой да се е излегнал за почивка пред магазинчето си, а по почти всяко стълбище се намира групичка, която да се наслаждава на гледката.

Аман няма много равни места, затова площадът на античния театър е очевидно популярна дестинация за игра на футбол, което се случва насред уличните търговци, ролеристите и заблеялите се туристи.

Джабал Аман е един от най-старите квартали, който носи името на арабската дума „джабал“, която означава „хълм“, като Аман първоначално е заемал седем хълма, но с разрастването си в момента е върху 12, а според някои източници и 19. Главната улица на Джабал се казва ул. Дъга и е най-голямото доказателство, че този друг свят всъщност не е по-различен от нашия. И тук можеш да хапнеш местна храна, но и индийско, бургер или пица. Има барове и кафенета, в които се носи микс от западен поп, местните маанета и някакви модерни неща с арабски текстове, докато обстановката е задимена по-малко от цигари и повече от наргилета. Тук са и магазините за по-лъскави дрехи, сувенири и сладолед във фуния. Видно е, че улицата е във всеки туристически пътеводител, но местните са мнозинство и са предимно млади мъже и по-малко жени. От тях някои са забрадени и с изчистени дрехи, докато други спокойно могат да са се телепортирали от Шанзелизе или Ла Рамбла, като най-интересни са ми дамите избрали да носят забрадка, но и стилни западни дрехи и грим. Младите мъже пък дънят силна музика от колите си, като явно понякога спират да потанцуват на надутата музика, а по-скромните просто озвучават околието с телефоните си.

Едно стълбище и два баира по-долу е явно главна улица на централния квартал или Downtown Amman. Тя е нещо като Пиротска по отношение на магазините, които продават всичко - дрехи, обувки, шалове, традиционни облекла, храна, музика и какво ли още не. Движението е като на Левски, но по-натоварено и подвижно.

Всъщност трафикът на Аман е цяло преживяване сам по себе си. Колкото и платна да са нарисувани, винаги има повече редове коли, а доста хора спират горе-долу както им падне. Клаксоните са сигнал за почти всичко, от намерението за изпреварване, през начало на завой, до предупреждение или просто сигнал, че минаващият автомобил е такси. Тук-там се вижда по някой мигач, фаровете също са по-скоро екстра, отколкото задължение. Светофари има на някакви места, но рядко пешеходната им част работи, а пешеходните пътеки са само знаци, брулени от самота край пътя, неудостоени от повече от поглед, камо ли от някакво спазване. Пресичането става с нещо, което реших да наричам „аманска пешеходна прибежка“, която би изправила косата на всеки родител и докарала инфаркт на по-загрижените приятели. Въпреки всичко това, движение има почти постоянно и има забележителна липса на агресия. Някак това успява да комбинира усещането за абсолютен хаос с усещането за пълно спокойствие, поне за мен. Забавна вметка тук е, че сайтът на Външно министерство препоръчва в секцията си за Йордания разни неща, сред които и „да се избягва наемането на автомобили и самостоятелно каране, т.к. начинът на управление на МПС от местните граждани, коренно се отличава, дори от България, и се характеризира с агресивност и неспазване на каквито и да са правила“.

Но да се върнем на търговската улица, която освен с автомобилен трафик е тъпкана и с хора, в случая излезли след последната за деня петъчна молитва. Това е един от почивните дни в Йордания и изгелжда сякаш всички са навън, оглеждат, пазарят се, купуват разни неща и се забавляват. За разлика от ул. Дъга тук тълпата е по-шарена, има малки деца, възрастни хора и продаваните продукти изпълват спектъра от боклучави джунджурии до скъпи традиционни облекла и килими.

Забавлението в Аман също изглежда неочаквано познато. Три девойки си купуват сладолед, безспорно красив, но трудно отличим от тези в Париж, Брюксел и Будапеща, като изчакват всяка да има по един, за да си направят серия от селфита и сторита. Група момчорля пък шумно обсъжда нещо в телефона на единия, след като са огледали внимателно новата шапка на другия. На следващия ден спретнат младеж и момиче със забрадка изкарват повече от час в сладки приказки на едни стълби, като се смълчават щом усетят, че някой е наоколо.

Въпросното стълбище е между сградите на Дарат ал Фунун, една от модерните галерии на Аман. Комплексът заема малка част от хълма на Джабал ал-Уейбде - артистичният, модерен и направо хипстърски квартал на Аман - и е запълнен от по-класически сгради, приютили в случая изложба на арабски артисти по повод 30тата годишнина на фондацията. Тук виждаме социална фотография от Палестина, модерно изкуство от мароканци и йорданци, абстрактни картини от иракчани и аудиовизуални инсталации от амани. Както и обикновено има неща, които спират дъха и други, които подминавам, но накрая си тръгвам зареден като след всяка добра галерия в Париж и Берлин, което е приятна изненада.

Сам по себе си Джабал ал-Уейбде е изключително интересен квартал, дори само за разходка. Очевидно е малко по-заможен, границата между жилищния източен и по-бизнес ориентирания западен Аман, с изчистена модернистична архитектура, приятни кафенета, магазинчета и галерии. Сградите са различни, но в единен модерен стил, който е приятен за окото и поне за мен напълно неочакван, а на всяка удобна стена има красиви графити. Тук е и джамията „Крал Абдула I“, която е отворена за посетители и побира 7000 души под невероятно красивия си син покрив и още 3000 в двора си, от който се вижда православната църква, която се намира от другата страна на улицата. Това всъщност е далеч по-обичайна гледка от очакваното и из целия квартал се мяркат цървки.

Аман е от местата, които харесах от пръв поглед, не само защото разби предубежденията ми, но и защото има свой дух. Въпреки мъглата на крайно чуждия език и ограничението на 24-те часа, които изкарах в него, той погали приятно сетивата на градския плъх, който се наслаждава на такива неща. Неочаквано за мен се оказа, че Йордания пзволява не само да се докоснеш до историята на човечеството по един от най-впечатляващите начини на света, нито пък само неземната красота и спиращите дъха гледки на пустинята, но и един модерен, жив и привлекателен мегаполис, в който да се потопиш с отворени сетива.

Малко полезни неща:
От Аман можете да си тръгнете с Jett Bus, като цената му до Акаба е 9 динара. Автобуси има почти на всеки час, пътува се около 5 часа, като в различните часове се тръгва от различни места. В 16 часа се тръгва от този офис, от където можете да си купите и билет и да получите повече информация.
Това е галерията Дарат ал Фунун, която си заслужава дори само заради гледката, макар че до средата на март има и супер интересна изложба.
Можете да влезете в джамията „Крал Абдула I“ срещу 2 динара на човек. Мъжете трябва да са с дълъг панталон, а на жените се дава роба, с която да се покрият. Може да се влезе в определено време, според молитвите, ние трябваше да изчакаме да стане 12:30 ч. Ако сте там в петък вероятно е по-сложно.
Хапването по ул. Дъга е доста по-скъпо, отколкото в уличните заведения из Джабал ал-Уейбде, но можете да намерите приятни места. Ние хапнахме за по 3-5 динара на човек в заведение, чието име не помня и не мога да открия, а огромната опашка пред фалафелите Al Quds предполага говори за добър вкус, който ще пробвам следващия път.
Паркът на Цитаделата работи до 17 часа през зимата, така че отидете навреме.

На един ъгъл в центъра се срещат две малки улички, погълнати от смардливата мъгла на поопразнения и задимен град, но и две дами, залисани в разговор. Най-дългата нощ в годината е предвестникът на това, което много хора наричат „най-светлия празник“, което вероятно е поредният човешки контраст, без който светът би загубил баланса си и би се сринал зрелищно към дъното на съществуването си. Двете дами обаче съвсем не обмислят подобни теми, защото сякаш си говорят за първи път в живота и така застанали на този мрачен кръстопът не изпитват нуждата да приключат с разговора си. „Хайде давай нататък, ще се разходя в твоята посока, почти ми е все тая“, казва едната с онзи спецефичен тон, в който се чете, че тази нощ наистина е дълга, но това е  перфектно съвпадение, от което може пък да се възползваме.

Коледните празници са изключително извратена част от годината именно заради дисбаланса на обективната реалност и човешкото противопоставяне срещу нея. В най-тежките мрачните седмици през годината се усеща напълно естествено да се изолираш и да притихнеш в тъмнината, докато душата и тялото ти отпочинат от всичко, което е предхождало този момент. Масовата истерия, която обхваща човечеството докато слънчевия загар бавно изсветлява под увеличаващия се брой вълнени аксесоари, достига кресчендото си, за да бъде последвана от едно кротко затишие, тежка въздишка, кратка дрямка и завръщане към нормалното.

Именно някъде между тишината и въздишката двете жени поемат в посока, която за едната не е оптималната, но това няма значение, защото това сякаш е един от моментите на най-истинско общуване. Хубавото на тези празници, дори да не ги отбелязваш, е тяхната масовост. Ден или няколко преди най-дългата нощ в годината всички се отпускат, време е за почивка, да обърнем внимание на себе си, на близките си, на приятелите си. В тези дни е напълно естествено да не приключиш разговора на онзи ъгъл и да свърнеш в грешната посока, да излезеш на непринудена и изненадващо дълга вечеря с втора и трета чаша вино, защото душата не се води от часовника на ръката ти.

Мисля че януарската депресия не е свързана с това, че си изхарчил парите си или си установил, че малко от плановете за изминалата година са станали реалност. По-скоро е резултат на завръщането към онова тъпо напрежение и натиск, които си налагаме… Защото се налага. Налага се да си тръгнеш, въпреки че имаш нужда да говориш, да споделяш, да чуеш, да допиеш бутилката вино. Налага се да въдвориш ред в неща, които не са важни. Най-вече се налага да се съобразиш с десетки неща, които не успяват да задоволят желанията на ума и духа ти, но някак си превърнал в приоритет. За да не гладуват децата, примерно.

Често чувам хора да недоволстват срещу Коледа, защото не било окей само по празниците да се правят някакви неща, което си е живата истина. Светът би бил значително по-приятно място, изпълнено с щастливи хора и удовлетворение ако проявявахме тази грижа към другите и себе си целогодишно. Но не го правим. Затова е напълно естествено да се радваме на малкото моменти, в които се случва, в които сме по-нормални хора от нормалното.

Може би точно това прави Коледа светъл празник. Не са коледните лампички, които мижаво се съпротивляват срещу дългите нощи, нито блясъкът на позлатените църковни предмети и свещи, а със сигурност не са привлекателните витрини на всички магазини, в които изсипваме годишните спеставяния, за да купим някаква форма на щастие. Светлината идва отвътре. От това, че не си тръгваш на онзи ъгъл. Че най-накрая склоняваш да дойдеш от другия край на света. Че слушаш и споделяш колкото през цялата година взета заедно. Че натискаш пауза на „налага се“ и се оставяш на „искам“.

С помощ, любов и внимание. Това е бързият отговор на този ужасно сложeн въпрос и като всяка бърза версия и тази е само добро начало, което не трябва да слага край. Не за друго, а защото става дума за състояние, което е трудно за осъзнаване, но и много трудно за преодоляване.

Преди да споделя своя опит искам да уточня нещо - аз не съм специалист и това което пиша са най-вече личният ми опит, примесен с неща, които съм прочел. Затова и призовавам хората, които са в тежко състояние да не взимат думите ми като диагноза или лечение, а да потърсят специализирана помощ. В България има стигма върху търсенето на помощ от психолози, аналитици и психиатри, но именно това са хората, които могат да ви кажат какво се случва и да ви дадат инструменти, с които да се справите със ситуацията. Не подценявайте и помощта, която близките ви могат да ви дадат, но бъдете готови да сте искрени и отворени, дори когато някой ви каже неща, които не ви е приятно да чуете.

За мен изходът започна с една много сериозна равносметка, от която стигнах до извода, че трябва да напусна работа, тъй като бях стигнал до статукво, което не виждах как мога да променя. По-късно научих, че има шест компонента на работната среда, които допринасят за бърнаута, обобщени от Кристина Маслах - една от най-значимите изследователки по темата в САЩ. Оказа се, че проблемите, до чието формулиране бях стигнал за себе си се припокриваха почти напълно с тези компоненти, но за съжаление нямах инструменти за решението на всички тях.

Както написах вече, работата ми беше ужасно натоварена, което е и най-очевидният проблем, чието решение не беше невъзможно за мен. По-големият ми проблем бяха различните ценности, което се изразяваше в абсолютна неспособност да приоритизирам задачите по начин, по който шефовете ми биха искали. Това водеше до ситуации, в които контролът ми беше отнеман, за да се разрешат по начин, който не смятах за честен, но и добавяше допълнтиелно натоварване, тъй като за много неща трябваше да започвам почти от нулата. Всичко това водеше до постоянно напрежение, включително между колегите, с което отношенията в екипа се обтегнаха ужасно много, а от цялото нещо накрая имах чувството, че не извличам нищо ценно. Последната капка беше, че бях занемарил всички свои лични интереси, както и здравето и личния си живот. Така, без да осъзнавам, бях покрил шестте компонента, та и отгоре. А самите компоненти са натовареност, контрол, възнаграждение, общност, честност, ценности.

Първата стъпка всъщност е да установите дали състоянието ви е резултат именно на бърнаут. Реално тежкото прегаряне води до нещо, което преспокойно може да бъде диагностицирано като клинична депресия, която има изключително близки симптоми, но е причинена от коренно различни неща. Точно това е причината да препоръчвам консултация със специалист, тъй като едно от най-лошите неща за здравето е да лекувате грешно състояние. Тук бъдете наистина внимателни и говорете с хората около вас, бъдете открити, тествайте версиите за бърнаут, но и за други проблеми. За съжаление често бедите не идват сами, но при всички положения напипването на корена на проблема е може би най-важното.

Ако все пак става дума за бърнаут започнете именно от равносметка, като си отделите време за отговорите на няколко сложни въпроса. Има ли как да намалите обема от работа? Не е нужно да мързелувате, но ако редовно работите по 12 часа значи имате нужда от повече хора или да преразгледате целите си.

Усещате ли, че работата и животът ви са във ваш контрол? Ключово е да се чувстваме компетентни и задоволени от работата си, което означава да правим неща, които са достатъчно предизвикателни за уменията ни, но да имаме и свободата да импровизираме. Ако имате проблем тук може би ви трябва обучение или повече автономност от шефовете ви.

Чувствате ли се задоволени от работата си, материално, но не само? Да поискате по-висока заплата е по-лесно разрешимият проблем, повярвайте ми. По-сложно е да изискате от шефовете си да оценят и признаят добре свършената ви работа, а най-трудно е да ги накарате да спрат да намират кусури дори в перфектно изпълнените задачи. Практически невъзможно е когато работите в сектор, който върви надолу. Това може и да звучи смешно за някои, но моят основен проблем, от който изгорях най-много беше постоянното чувство за провал. Каквото и да направех не беше достатъчно, не водеше до желаните от шефовете ми резултати и ми докарваше най-вече критика от хората в ежедневието ми, въпреки че всички извън издателството твърдяха, че се справяме супер. Затова е много важно да има реалистични очаквания и адекватно признание на постигнатото, без да се спестява обратна връзка за нещата, които не вървят.

Общувате ли нормално с колегите и шефовете си? Друго нещо, което е смешно и обект на подигравка за много хора, са нещата като тийм билдинг и офисните обеди и партита. Истината е, че ако не общувате нормално с хората, с които изкарвате около половината си будно време, няма как да се чувствате добре. В един разпадащ се екип ми беше трудно да поддържам добри отношения, но това е проблем, който реално се разрешава с много общуване, честност и искреност.

Усещате ли, че нещата в работата ви се случват честно? Тук не става дума за тежки измами или нещо такова. Става дума за ситуации, в които някой нечестно ви набеждава за нещо. Или в които някой се измъква от наказание, което заслужава. Ако това не е наред има две опции - говорите с шефовете и налагате някакъв инструментариум за честно и еднакво третиране на всички или си тръгвате. За съжаление това е едно от двете неща, с които просто няма здравословен начин да направите компромис.

Другото такова нещо са ценностите. Ако имате фундаментални различия с хората във фирмата ви, няма никакъв шанс да постигнете спокойствие. В моя случай това фундаментално различие не намери решението си, не успях да наложа своите цености.

Реално всеки от тези проблеми, ако беше сам или в компанията на още един-два, можеше да бъде разрешен. Само че аз се бях докарал до момент, в който имах проблем във всеки аспект, което ми беше изпило енергията за каквото и да било решение или компромис.

След като напуснах изкарах месец, в който сякаш нищо не се промени, въпреки че почти нямах работа, с изключение на малко фрийланс задачи. Това беше може би най-фрустриращият месец в живота ми, който ме доведе до констатацията, че пропусках още по-фундаментални неща.

Ако това горе бяха чисто професионалните проблеми, които си реших с напускането, далеч по-трудно беше решението на другия ключов елемент. Мога да определя тези проблеми като чисто човешки или по-житейски, практически или нещо друго, но не съм сигурен, че това ще е подходящо събирателно. Но става дума за това, че бях изгубил навика и способността да правя някои базови неща, които ми носят удоволствие и са полезни за здравето ми, като за тях се боря и до днес.

В този първи месец на безработица продължих с лошите си навици за недоспиване, сравнително кофти хранене, липса на особени физически активности и игнорирането на нещата, които обичам да правя. Някак успях да се държа под напрежение ужасно дълго време, без да имам основателна причина. Накрая в една седмица със струпване на задачи се усетих, че съм се върнал в състоянието от месец-два по-рано, в което не спя, работя 12 часа и сякаш се фиксирам само в тези работни глупости. Това беше моментът, в който усетих дъното, теглих майна на всичко и полека започнах да драпам нагоре. В този период когато някой ме питаше как съм отговарях, че съм като кучето на Павлов и само чакам сигнал да се напрегна до крайност.

Бавното драпане нагоре започнах като си наложих малко повече контрол върху нещата, които правя. Започнах да отказвам неща, които не виждам как ще се впишат във времето ми, което може би е най-важната стъпка. Заедно с това и поставих приоритет на добрия сън, спортуването и шофьорските курсове, които започнах тогава. Благодарение на повечето време, с което разполагах имах възможността да обръщам повече внимание на това как, кога и с какво се храня.

Това се оказаха и най-важните стъпки към излизането от бърнаута - добрата почивка, физическата активност и грижата за това да ям хубава храна и да пия достатъчно течности. Заедно с това беше и връщането ми към дейности, които обичам или ми носят някакво удовлетворение. Шофьорските курсове започнаха доста трудно, но с всеки изминал ден нещата ставаха по-добре. Актьорската школа продължава и сега да ми е по-скоро разтуха от всичко, дори когато ме напряга ужасно много, защото накрая изпитвам удовлетворение от постигнатото. Но най-голямо удоволствие ми донесе редовното плуване, което активира тялото ми, но и ми помага да си изчистя ума.

Дори с много свободно време всичко това успях да постигна с добро планиране и приоритети. Реших, че по-орните неща са ми топ приоритет, заради това напълних календара на телефона си с тях - спорт, курс и школа. Това стана център на съществуването ми, като всичко друго се съобразяваше с тези приятни дейности и усещането е неповторимо. Не на последно място сложих аларма в телефона си, която да ме подсеща, че е време да си легна. Затова и съветът ми е да използвате подобни инструменти, за да отделяте време за любимите си дейности, каквито и да са те. Това променя живота до неузнаваемост.

Повече от половин година по-късно не съм убеден, че съм наясно как се справя човек с бърнаут, нито дали наистина съм се справил, нито пък каква част от нещата, които съм направил могат да са полезни на другите. Това, в което съм убеден и ще повторя отново е, че това е едно от многото неща, за които трябва да си говорим и да сме искрени и откровени. В общество на мачизъм и грубиянщина е трудно да покажеш, че нещо не е наред, но без това няма никакъв шанс някой да ти помогне, а с тези проблеми човек не се справя сам. В тези месеци имах подкрепата на най-близките си приятели и семейството ми, които не се усъмниха в мен нито веднъж и ме подкрепиха в решенията ми.

Затова ако четете този текст само, за да ми обясните, че говоря тъпотии - окей, направете го. Но моля ви, след това говорете с близките си, с приятелите си, с колегите си и ако някой ви сподели, че не се чувства добре просто му кажете, че всичко ще е наред. Това е ужасно важно.

От ранна детска възраст имам по-скоро лошия навик да взимам повечето неща прекалено насериозно. Дълго време това ми помагаше, защото всъщност е полезно да си вдъхващ доверие тийнейджър, после е полезно да си сериозен и устремен младеж. Възрастните оценяват тези неща, което от своя страна ти дава едно усещане за увереност, което е изключително полезно, както по отношение на професионалното развитие, така и генерално в живота.

Само че да си прекалено сериозен е чудесна рецепта са ужасно много напрежение, стрес и тревожност, а за мен е и основен източник на тези емоции. Благодарение на тази сериозност съм склонен да се напрягам за дреболии, на които повечето хора не обръщат почти никакво внимание, но ме карат да смятам, че светът върви към своя абсолютно неминуем край. Истината е, че най-умните, точни и свежи хора, които познавам често дават вид на пълни шутове и изглежда, че за тях много малко неща са крайно сериозни. Комуникацията с тези хора в повечето случаи е изключитено лека и изглежда сякаш тези хора имат аурата на спокойствие, от която оставаш с усещането, че всичко е окей, няма какво чак толкова да се обърка.

Преди малко повече от година прочетох отново „Хари Потър“ - една поредица, която е пълна с абсурди. Всъщност целият магически свят сякаш е изграден върху много тънка несериозност, която извира от шеговитите имена, през количеството неща, създадени за закачки, до опърничавия характер на ежедневни неща като врати, стълбища, шоколадови десерти и какво ли още не. В този свят има подтекст на забавление, въпреки че книгите разглеждат някои откровено брутални теми. Именно тази привидна несериозност беше разтухата от най-тежките теми, когато четох поредицата за първи път, докато книгите излизаха.

В крайна сметка това е историята на едно хлапе, което ежегодно се изправя пред смъртта и някак съумява да не откачи. Именно неща като хапещи книги, бонбони с вкус на ушна кал и шоколадови жаби, които могат да ти избягат са нещата, които променят тона на тази история. Дори в най-тежките и страховити моменти знаеш, че някъде там те очаква топлината и щастието на тези забавления. Нещо повече, най-великият магьосник в тези книги е и един от най-абсурдните герои, за които мога да се сетя, с неповторими умения и познания, придружени от почти постоянната способност за закачлива констатация, неочаквана шега или саркастично поведение към самодоволни хора, които си мислят или наистина имат някаква власт.

Естествено и тук става дума за изключително фин баланс, който е от ключово значение. Макар и да звучи неприятно, човек е нужно да се отнася отговорно и сериозно към много неща в живота си. Много малко обаче се нещата, които не могат да понесат добре представена шега или пък ще пострадат, ако някак повярвате, че има поне минимален шанс съдбата на Вселената не зависи от тях.

Оказва се, че все повече учени достигат до заключението, че хуморът е нещо полезно и е признак за по-добро психологическо здраве, увереност и по-голяма удовлетвореност от живота. Нещо повече, той е присъщ на интелигентни хора, които притежават бърз ум и са добре ориентирани в житейски и културен план. Дори без научните доказателства, това ми се струва напълно логично, тъй като чувството за хумор означава, че човек умее да извлеча позитивна емоция от нещата, които му се случват. Това изисква състояние на духа, което включва увереност и примирение, а в такова състояние човек просто няма начин да е напрегнат и да си докарва всички главоболия на стреса - буквални и преносни. Добрата шега пък е резултат на добро познаване, както на себе си, така и на околните и на обекта на тази шега.

Досега не съм чул някой да ми каже „Снощи се скъсахме от смях и беше ужасно, не искам повече никога да се смея“ и да е сериозен. Смехът и усмивката пък са от много малкото абсолютно универсални изразни средства, пресичащи границите на държави, езици и култури. Всъщност, стресът и тревожността също са сравнително универсални и не случайно са приети като нещо вредно и негативно.

И въпреки всичко това, да гледаш на нещата по-спокойно и не чак толкова сериозно е трудно, особено когато си градил „полезен навик“ дълги години. Което ме навежда на мисълта, че, деца, може би има неща, за които е добре да слушате възрастните, но доста често би било по-добре да не прекалявате с това. Сега трябва да измисля как да убедя децата, че не съм възрастен...

Провалът е един от големите страхове на всеки деен човек и дебне от всеки ъгъл. Той е „състояние или условие, при което не са постигнати желаните или планираните цели“. Но най-вече - той е сравнително труден за постигане. Затова и по-долу са пет подхода, с които със сигурност ще се провалите. Тествано!

1. Бъдете перфекционисти

Желанието да направиш нещо перфектно е най-ироничната слабост, която един човек може да притежава. Перфекционизмът е желанието да покриваш възможно най-високите стандарти за качество на нещата, които правиш, а това желание най-често е породено от нежеланието да покажеш някаква слабост.
Тридесетдневното ми предизвикателство претърпя своя привиден крах именно благодарение на перфекционизмът ми, който през голяма част от времето не успявах да преборя. Най-големият залък се оказаха писанията за бърнаута, които бързо приех прекалено насериозно и така си осигурих нещо като писателска парализа. В други моменти обаче изтривах напълно адекватни текстове, защото не ми харесваха, струваха ми се скучни, ненужни, говорещи за очевидни неща.
Истината е, че човек се учи от грешките си, а хората се свързваме един с друг благодарение на споделена уязвимост. Това е почти болезнената ирония на перфекционизма. Отказвайки да покажем нещо различно от перфкетното, се обричаме на това да не покажем нищо. А би било далеч по-добре просто да направите каквото можете, вместо да не правите нищо.

2. Убедете се, че нищо не зависи от вас

Съдбата обикновено е жестока и ни сервира най-различни предизвикателства. Обикновено е въпрос на гледна точка колко са сериозни тези предизвикателства, но най-добрият начин да се провалите е ако повярвате искрено, че са непреодолими и няма какво да направите.
Преди няколко седмици имах настинка, която разклати убежденията ми, че ще дишам нормално отново, както и вярата ми, че има свят без главоболие. Едно от постиженията ми в последния месец беше, че се възползвах от настинката си, за да преслевам целите си. Другият път обещавам да не го правя, за да имам по-добра история за провала.

3. Работете само с това, което имате

Сред по-глупавите неща, които съм си мислил за себе си е това, че съм зле, защото постоянно имам нужда да правя някакви проверки и референции на нещата, за които пиша и говоря. Страхотен начин за великолепен провал би било да си повярвам наистина и да спра да правя тези неща. Така ще говоря и пиша всякакви глупости, залисан от собственото си усещане за интелектуално превъзходство, докато се показвам като пълен олигофрен.
Тихите провали са запазени за хората, които сякаш спират да работят за развитието си. „Каквото господ дал“, казват тези хора и вменяват разбирането, че интелекта, уменията и талантът са изцяло резултат на някаква божествена или генетична лотария, от която няма излизане. Затова и приятен провал можете да си осигурите чрез преустановяване на всякакви практики за самоусъвършенстване или учене на нови неща, особено ако се занимавате с динамични неща като програмиране или технологии.

4. Казвайте „да“ на всичко

Моменталното задоволяване на всяка нужда е бичът на нашето време, който води до провали от всякакво естество. Дребните провали на закъснение, защото трябва да минете още едно ниво на любимата си игра, средняшкия провал на невзетия изпит, защото reddit е толкова по-интересен от лекциите и любимите грандиозни провали на безумната връзка с хубавия секс и токсичните взаимоотношения.
Преди десетина дни един музикален текст не се появи когато трябваше, защото казах да на лентяйски ден в приятна компания. Един друг пост пък отиде на кино, но поне филмът беше хубав. Наистина.
Научете са да казвате „да“, за да имате разнообразни провали. Това „да“ може да не е само, защото вероятно някъде в подсъзнанието ви успехът крещи какво всъщност трябва да направите. Но провалът, който е вашата цел, казва „да, но сега има по-интересни неща за правене“.

5. Общувайте с негативни хора

Приятел в нужда се познава, а когато се нуждаете от провал, ви трябва токсичен приятел. Ако не си достатъчно обладан от съмнения, перфекционизъм, синдрома на самозванеца и вярата, че всичко е загубено, просто си поговори с този токсичен приятел. Най-добри резултати постигат цели групи от такива хора, с които да изкарвате максимално много време.
Един от любимите ми въпроси в последния месец беше от сравнително близък човек, който ме попита „това с тоя блог защо го правиш, какъв му е смисъла“? Тонът беше специфичен, точно като тонът, с който бихте питали „това наистина ли е от месо“, след като отхапете кренвирш от 30 стотинки, примерно. Точно с такива хора трябва да общувате, за да имате един множащ се провал.

Ако спазвате тези стъпки стриктно и не се разсейвате, то ще постигнете успех в своя величествен провал. По-хубавото за вас е, че този успех всъщност ще превърне вашият провал в провал, което е врътка, достойна за умерено тъп филм на Кристофър Нолан.

Не знам дали е, защото не съм най-визуалният човек на света, заради вроденото ми любопитство или нещо друго, но много обичам да си играя с визуални неща. Това включва абсолютно безрезултатни часове на ръчкане из Photoshop, безкрайна обработка на снимки в Lightroom или VSCO и монтаж на тъпи клипчета, които съм снимал с телефона си във Final Cut или iMovie.

Тази седмица се случи така, че имах повод да правя неща в този дух, но с конкретна цел. Колеги ме помолиха да направя нещо като колаж от две снимки, така че да изглежда, че един човек е на друга снимка. Заниманието ми отне сигурно час в ръчкане на неща, от които не разбирам особено, но са ми забавни. Накрая имах чувството, което имам след някой-друг час с конзолата си - задовоството от забавлението, но и усещането, че може би малко съм си поизгубил времето.

Когато изпратих готовия резултат отговорът беше супер позитивен, дори едната колежка каза, че ще знае да ме моли за подобни неща. Първо ми стана смешно, защото някой поне малко по-запознат с Photoshop вероятно щеше да свърши същото значително по-бързо и по-добре. После обаче се замислих за няколко неща.

Това е нещо, което повечето хора всъщност не могат да направят, а за да открият как да се случи ще трябва да инвестират доста повече време. За мен такова нещо е свиренето на пиано, което ме впечатлява за секунда. Често съм впечатлен от хора, които твърдят, че не могат да свирят, но дори да е така за мен са богове, защото правят нещо, което харесвам и не мога. С нескопосаните си Photoshop умения аз заставам на тяхно място.

Другото обаче е, че най-хубавият начин да вършиш сложни неща е да ги приемаш като някаква форма на игра. Така проблемите се превръщат в предизвикателства, за които трябва да откриеш правилния подход. Това търсене пък не е досаден процес на задължение, а вълнуващо приключение, с което до голяма степен разпускаш. И да, днес бях човекът, който разпускаше с това да мести косми от една снимка на друга.

Най-хубавото на играенето обаче е, че накрая изпитваш удовлетворение, а когато си научил нещо ново, което ти харесва, задоволството е огромно. Подобно на приятната умора в краката след дълъг планински преход, умората след такава игра е удовлетворителна, ако щеш заслужена и заслужаваща приятна почивка. Моят личен проблем е, че ми е трудно да приемам подобен процес като някаква заслуга, която имам към общото благо. Но пък с малко доверие към преценката на хората, с които правиш нещата, този проблем се решава.

Поглеждайки в ретроспекция, някои от най-хубавите неща, които съм правил съм приемал точно като игра, по-конкретно като видеоигра. Преди няколко години снимах влогове от Мобилния конгрес в Барселона, които обработвах на един ужасно смотан лаптоп, с един ужасно смотан софтуер, в едно ужасно студено Airbnb. В продължение на 5 дни монтирах в малките часове, спях по 5-6 часа и обикалях изложението по 7-8 часа, пълни с интервюта, снимки, писане и какво ли още не. Накрая всяко видео ми беше като изпълнен куест, който ми носи achievement и се прибрах супер зареден, макар и изтощен. Текстът, който ми донесе единствената ми журналистическа награда писах в продължение на няколко безсънни нощи, в които ровех за източници и си чистех концепциите и изказа. Целта ми беше един конкретен човек да разбере какво е 5G и накрая я постигнах, което отново отключи achievement. Половин година по-късно и втори.

Затова не спирайте да играете и да се забавлявате с нещата, които правите. Да, някой ще ви обясни, че няма как работата ви, тоя сложен софтуер или някой тежък планински преход да са забавни, но това са глупости. Именно играта и забавлението са начинът да запазиш баланса, дори понякога да искаш да метнеш контролера по стената.