За добър край е нужен фокус

Вторник сутрин, навън вали умерено проливен дъжд, чиято привидна цел е да се добере до всяка сушинка във вселената, включително най-интимните ъгълчета на дънките и чорапите. По каприз на случайността слушалките ми не са на ушите когато хлопвам входната врата, което ми помага да установя валежът и неговата интензивност достатъчно скоро, че да имам мотивацията да се върна за чадър.

Разпънал инструмента за прикритие от природните стихии най-накрая стигам до лежерното пиано и привидно незаинтересования глас на Courtney Barnett, която сякаш ехидно ми припява как се е занимавала под водата, да проверява колко може да задържи дъха си.

Дали заради критичния му поглед или изненадата, която породи втренченото му зяпане, но най-високият господин, който съм виждал напоследък слага дълга пауза на разпиляните ми мисли, която продължава в концентрирана мисловна проверка на инвентара.

Ключът очевидно не е забравен, все пак успях да вляза отново вкъщи. Телефонът ми пуска музика към слушалките, което е неотменим признак за тяхното наличие, нищо че в конкретният момент звуците от тях нямат никакво значение. Служебната карта е в раницата, която пък кротко попива онази част от пороя, която чадърът не успява да отбие. На дъното на десния джоб на дънките ми обаче се е прокраднала влага, която не запълва една неудобна празнотата по правилния начин.

Картата за метрото е предмет, който ми причинява безброй проблеми. Основният е нейното забравяне, което ми коства средно по 10-15 лв. на месец, добавени към вече заплатените 50. Не по-малък е чисто концептуалният проблем за нейното съществуване сред вещите, които трябва да нося със себе си. След около седмица престой в портфейла ми, реших че това място не е удобно, защото трябва или да нося портфейла си в джоба, или да бъркам в раницата си при всяко влизане в метрото. Затова в този момент картата беше обгърната от пластмасов холдер, първоначално дом на парижката карта за метро navigo, чиято основна цел беше да направи по-осезаема, както самата карта, така и липсата ѝ. С последната задача се справяше чудесно в конкретния момент, тъй като комплектът пластмаса, както установихме, не беше в джоба ми, а кротко затрупан от няколко суичера на бюрото в стаята ми.

Вторник беше денят, в който бях решил, че ще ходя на тренировка. Още не знаех, че за пореден път ниското ми кръвно ще се активизира и това ще е от по-сконфузните тренировки, но знаех, че точно днес не желая да купувам билети за всички тези пътувания насам-натам. Затова и се понесох наобратно, забравил подводните приключения на Courtney, изпитателният поглед на най-високия господин тези дни, дори и кроткия порой, който сякаш мокреше по равно обувките, дънките и душата ми.

Целта на тази ужасно скучна и съвсем не специална история беше да обрисува до какво може да доведе липсата на елементарна концентрация в един иначе обикновен ден като наскоро изминалия вторник. Естествено, щетите, които преживях в този случай се изчерпваха с по-подгизнали обувки, загубени 20-ина минути и разнообразие в поводите за притеснение и самобичуване, което не е кой знае колко страшно.

Страшното е, че почти нямам ден, в който тази разсеяност да не ми навлича някакви беди. Понякога забравям за срещи, в други случаи пропускам важни детайли, но най-често просто се разпилявам. Започвам нещо, после второ, трето и четвърто. Дори този текст всъщност е четвъртото начало, което просто получава своя край.

Именно в това ужасно разпиляно съществуване се крие моят проблем с финалите на нещата, които пиша. Подобно на кучето, което е способно да зареже всичко, заради катерица, и аз виждам възможност във всичко. Да добавя детайл, да направя референция, да изтрия цял абзац, който се оказва излишен, да сменя местата на дванадесет изречения и накрая да си пренапиша историята.

Хубавото е, че му се види краят.