Най-големят враг на креативността или продуктивността, при това още в зародиш, е фразата “кой въобще се интересува от това”.
Тя може да е въпрос, чийто естествен отговор винаги е “почти никой”. Просто дори книга с милион читатели, в контекста на милиардното човечество, е била обект на интерес за почти никого. В този смисъл някаква си там история за 60-доларов подкуп на перуанска магистрала би била интересна за съвсем никого.
Тази фраза може и да е констатация. Хората сме обсебени от себе си, собствените си проблеми, успехи и претъпканите автобуси по нашата си улица. Затова и всяко напомняне, че някъде на тоя свят има ебаси шумотевицата и навалицата е дотолкова интересна доколкото е интересно, че слънцето пече. Ми, пече, понякога над облаци.
Именно, защото “кой въобще се интересува от това”, свръхсподелянето, което тресе света, е обхванато от някаква инерция да се споделят важни неща. Обикновено остроумия, велики мисли, щастливи снимки, тъжни новини и всякаква форма на откривателство. Нали, да не занимаваме света с глупости. А и алгоритъмът май не харесва не-важни неща, което предоставя още един субект на незаинтересуваност от каквото там бива убито в зародиш.
С това бръщолевене искам да напомня, най-вече на себе си, че дори и на почти никой да не му пука, споделянето е важно. Все пак only real when shared.
PS: Снимката е от един жесток залез на 27 етаж миналата седмица, под облаците в далечината има океан, а останалото са повечето хубави квартали на Лима.