Колко е трудно да разбереш какво е бърнаут

Делничен ден. Достатъчно рано, че да не закъсняваш фатално, но достатъчно късно, че да трябва да си станал отдавна. Алармата изпищява за поне 10-и път, но бързото натискане на бутона за отлагането й вече е движение, запечатано в мускулната памет, което отнема буквално секунда. От над час си в цикъл на неспокойна дрямка, прекъсвана от аларма, последвана от още неспокойна дрямка. Накрая все пак намираш някакви сили и даваш начало на поредния ден. Между служебния имейл, прекрасните преживявания на приятелите ти в социалните мрежи и някаква музика, която да ти създава усещането, че нещо се случва, успяваш да вземеш душ и да се приведеш в относително приличен вид.

Това беше сутрешният ми ритуал в продължение на… Не знам, на прекалено много време. Време, в което единият ми съквартирант се шегуваше, че вероятно ще snooze-на и противоракетни сирени. И период, в който задълбавах в бърнаут, за който дори не подозирах, което се оказа, че не е толкова трудно постижение.

На английски думата burnout произлиза от аналогия със сграда, която е burned-out или изгоряла отвътре-навън. Терминът е творение на д-р Хърбърт Фройденбергер, който казва, че хората, които са изгорели не изглеждат така отвън, но “вътрешните им ресурси са погълнати, сякаш от огън, което оставя огромна празнина отвътре”. Основните характеристики на бърнаута са умора, цинизъм и неефикасност.

Моето неведение за развиващия се бърнаут всъщност не е необичайно явление, тъй като той се развива бавно, постепенно, почти неусетно, а освен това и често прилича на други неща. Не случайно умората е първата характеристика, тъй като с нея се започва, тя е най-очевидният признак, но и най-лесна за игнориране. Постоянното усещане за умора и изтощение е най-вече на емоционално ниво, но се пренася лесно към всичко друго - работа, личен живот и физическото състояние. Игнорирането пък включва мисли, че става дума за нещо временно, за лоша седмица, просто недоспиване, някакво неразположение или каквото друго си измислите. Тази умора води до проблеми със съня, което пък води до по-сериозни проблеми със здравето, концентрацията и всичко друго в живота.

Цинизмът е малко по-труден за забелязване, особено ако сте в токсична среда, в която генерално хората рядко са позитивни. Тук не става дума за пускането на цинични шеги или нещо такова, а за деперсонализацията в различен контекст. В работата това означава да не се чувствате съпричастни с колегите си, да ви е трудно да се ангажирате и като цяло трудно да намирате смисъл в нещата, които правите. При мен доплнителна подправка бяха честите цинични разговори с други прегоряли колеги, с които влизахме в омагьосан кръг на недоволство и мрънкане, в който си мислехме, че си изкарваме демоните и си помагаме.

Накрая е неефикасността, която също се разпростира на много нива. От една страна е неспособността да повярваш, че можеш да направиш нещо както трябва, независими за какво става дума. От друга е намаляването на продуктивността, което се изразява в това елементарни задачи да отнемат ужасно много време. Тази част на бърнаута е най-сладка за хора, които имат синдрома на самозванеца и така или иначе смятат, че всеки техен успех е резултат на това, че околните са се объркали в преценката си.

За мен това състояние означаваше, че не просто имах проблем да изляза от леглото сутрин, но и повечето неща в ежедневието ми бяха предизвикателство. Ходех на работа без никакво желание, въпреки че тя беше сбъдната мечта. Имах чувството, че всяка идея или текст, за които се сетя са изтъркани и не струват, вярвах, че хората около мен ме имат за по-скоро неприятен човек и бях убеден, че повечето неща, които ми се получават са резултат на късмет.

След известно време, в което не обръщах внимание на това състояние порцията глупости се прехвърли и в личния ми живот. Дълго време смятах, че повечето хора около мен не ме харесват и по-скоро толерират присъствието ми. Предпочитах да съм сам и да не говоря, въпреки че имах отчайваща нужда от комуникация. Когато обаче общувах винаги слагах някаква маска и се носех по повърхността, без да говоря за нещата, които ми се струваха важни, защото не исках да занимавам хората с глупостите си. Стараех се винаги да съм позитивен или поне забавен в оплакванията си. Пречупвах всички свои предизвикателства през комбинация от самоирония и перчене с отдадеността ми към каузата на кариерата. Да, живеем във време, в което хората се гордеят, че си съсипват здравето с работа.

Нещо повече, през цялото време отдавах усещането си за проблем на нещо временно - лоша седмица, тежък период, извънредни задачи или просто свикване с новите неща. Особено в последните месеци на пълно откачане си бях втълпил, че единственото, което ми трябва е време, за да се адаптирам към новата реалност. Като цяло не си позволявах да мисля или казвам, че ситуацията е извън контрол и е вредна за мен, здравето и психиката ми. Изключение бяха моментите на пълно изтрещяване, в които се държах като абсолютен задник-нихилист, способен да смачка всичко и всички около себе си, но най-вече самия себе си. По-лошото е, че жертва на тези изтрещявания бяха най-близките ми хора, които виждаха такова отношение или жалки опити за нормалност.

Това, на което генерално не обръщах внимание ужасно много време е колко от нещата, които обичах да правя спряха да са част от живота ми. Характерът ми е такъв, че съм любопитен и любознателен човек, който нон-стоп се шматка между различни хобита, в които не задълбава безкрайно много. Дълги години обожавах да ходя по планини, да слушам музика, да чета, да пиша, да играя видео игри, да се занимавам с аниме и манга по всякакви начини от консумация, през обсъждане, до организация на събития по темата. Винаги съм имал хиперактивен социален живот, който е карал много хора да ми се чудят как въобще го правя. Много бавно, постепенно и неусетно тези мои хобита се промениха, а някои от тях напълно изчезнаха, с което загубих връзка и с много от любимите си хора.

Това го отдавах на някакво порастване… Ха-ха. Не се шегувам, бях решил, че може би наистина майка ми, баща ми и други хора около мен са били прави - като минеш една възраст спираш да се интересуваш толкова от някои неща. Напълно нормално е, мислех си аз, на 27 да не се прехласваш по комикси и рисувани филми, нито да се екзалтираш от всеки концерт или да задълбаваш така в дебели фентъзи книги и игри. Все пак си голям човек, имаш сериозни задължения.

Горният абзац е най-тъпото нещо, което някога се е загнездвало в мозъка ми и всъщност най-очевидният признак за състоянието, до което се бях докарал - бърнаут като за учебник.

Знам, че се повтарям, но най-страшното на това състояние беше, че нямах никаква представа какво ми се случва, нито че имам някакъв по-сериозен проблем. Част от причината е, че като цяло в обществото ни е прието, че работата е нещо по-скоро неприятно, което едва ли не трябва да ни тежи, а депресивните състояния са за слабаци, които се лигавят. По-важното е, че поради някаква причина бях повярвал на това, което “хората” казват, които да са тия “хората”. Това е най-краткият отговор на въпроса какво е бърнаут - състояние, в което не слушаш себе си и собствените си нужди до степен, в която това те унищожава.

Ако и вие имате опит или се борите с бърнаут в момента - не сте сами и ще се радвам да говорите по темата.