Да поговорим за бърнаута

За да си добър писател трябва да имаш известна арогантност, върху която да стъпиш в изграждането на текстовете си. Това е качество, което ми е трудно да запазя в себе си и много често не вярвам, че пиша за неща, които са важни за някой друг. Този блог е поредното такова нещо, като една от основните ми идеи беше, че искам да пиша за цялата каша, която забърка последната ми работа, както и опитите ми да я подредя. Поставих си за цел също да съм честен и откровен, най-вече със себе си. Очакванията ми наистина бяха, че ще ме четат ограничен брой близки хора, които се интересуват от мен, просто защото сме близки.

Реалността се оказа доста по-различна и текстът за това как изоставих мечтаната си работа стигна до хиляди хора, беше споделен десетки пъти и като цяло разшири балона ми в социалните мрежи. Много по-важното обаче е, че накара буквално десетки хора да ми пишат по съобщение или две. Сред съобщенията бяха неща като „уцели ме право в сърцето“, „описа неща, които ме терзаят“, „предизвикваш ме да напиша и аз за екзистенциалната си криза“ и „и до днес се затруднявам да опиша какво толкова, но вече ще пращам твоя текст“

Усещането да излееш нещо толкова важно и близко до себе си е изключително освобождаващо и даже терапевтично. Но няма как да се сравни с усещането от това да разбереш, че не сте само ти и най-близките ти хора, с които се подкрепяте. Напротив, това е проблем, който споделят всякакви хора, на всякакви възрасти, с всякакви професии и от всякакви краища на социалната стълбица. Включително такива, за които не си подозирал, че са се докарвали дотам. Включително хора, които са прегорели заради неща, които далеч не са свързани с работа или кариера.

Истината е, че абсолютното ми прегаряне тази година е основната причина за това да твърдя, че 2018 е годината на една от най-приятните ми екзистенциални кризи. То е една от темите, за които имам нужда да говоря и да споделям, защото ме научи, че именно затварянето в себе си е сред най-бързите пътища към самоунищожението. Именно с общуване имам чувството, че ще мога да се предпазя от повторение на този процес. От друга страна едно от основните оръжия срещу бърнаута е именно подкрепата на близките ни хора и способността да сме открити и честни със себе си.

Знам, че там някъде има хора, които ще махнат с ръка и ще си кажат, че става дума за младежи, аматьори, неопитни хора или просто слабаци. Ако сте сред тях - пожелавам ви да не стигате до тук отново, довиждане и благодаря за вниманието. За всички останали вярвам, че споделянето на какъвто и да било опит би могло да е полезно.

Едно от нещата, които често чувам в последната седмица е, че за тази тема не се говори в България, което е проблем. Затова и призовавам всеки, който е преминал през фаза на бърнаут или в момента се бори с това състояние, да сподели. Няма значение дали ще пишете в блога или фейсбука си, ще качите видео или просто ще драснете лично съобщение на някого - недейте да мълчите.

Ще съм ужасно щастлив ако това кьоше на интернет е семенцето на един откровен, честен и отворен разговор по толкова важна тема. Не за друго, а защото именно насред най-ниските си периоди си мислим, че сме напълно сами, което никога не е вярно, особено днес. Винаги, ама наистина винаги, някъде там има човек, който се бори със същите демони и проблеми. И дори да не ни спаси, комуникацията с някой, който разбира с какво се борим, прави нещата малко по-леки. А тази комуникация може да се окаже на едно съобщение или телефонен разговор разстояние.

Та. Нека да поговорим за бърнаута. Знаете къде да ме намерите.