Аман - повече познат, отколкото чужд

Когато застанеш до входа на най-красивата джамия в столицата на Йордания, Аман, можеш да погледнеш през улицата и да видиш една от най-интересните църкви, които съм виждал. Това се случва в град, който преди 25 години е имал около милон жители, но днес приютява над 4 милиона души, предимно имигранти и бежанци от Палестина, Сирия и Ирак. Хора, които днес гордо се наричат амани, някак надскачайки нацията си и които са превърнали този град в пулсиращ и жив център на множество култури. Изникват ми сравнения с Берлин и чара на неговите галерии, но и с Барселона и архитектурният модернизъм и чистота, които бликат оттам. Добавям спомен за хълмовете на Търново и магията на скритите над някое стълбище главозамайващи гледки на Лисабон.

Това обаче са слаби сравнения, защото зад всеки ъгъл се сещаш, че си в един много близък, но все пак друг свят. Няколко пъти през деня над града се надига глъчката на усилените гласове на десетки имами, редящи съответната молитва, като винаги чуваш един основен глас, който надделява над ехото на всички останали. Нещо, което си представяш, че ще е ужасно досадно, натрапчиво и отблъскващо, застава на мястото си, а в тези моменти забелязваш, че има и хора, които спират нещата, които правят и се отдават на спокойствието на молитвата. От друг свят са и надписите из града, някои от най-красивите графити, които съм виждал, уличната храна и кафето.

Арабският изглежда красиво и е напълно неразгадаем за мен в своя писмен вид, докато произнасям неуверени „саллам“, „масаллам“, „шукран“ и „алхам дулила“ на местните. Те от своя страна са предимно любезни, стига да не те възприемат за туристическа плячка, която да метнат с малко или повече динари. Кафето тук има подправки и е винаги venti, защото трябва да има място за утайката, докато в менюто неизменно има хумус. Съвсем не е необичайно да видиш група мъже да пушат шиша на тротоара или някой да се е излегнал за почивка пред магазинчето си, а по почти всяко стълбище се намира групичка, която да се наслаждава на гледката.

Аман няма много равни места, затова площадът на античния театър е очевидно популярна дестинация за игра на футбол, което се случва насред уличните търговци, ролеристите и заблеялите се туристи.

Джабал Аман е един от най-старите квартали, който носи името на арабската дума „джабал“, която означава „хълм“, като Аман първоначално е заемал седем хълма, но с разрастването си в момента е върху 12, а според някои източници и 19. Главната улица на Джабал се казва ул. Дъга и е най-голямото доказателство, че този друг свят всъщност не е по-различен от нашия. И тук можеш да хапнеш местна храна, но и индийско, бургер или пица. Има барове и кафенета, в които се носи микс от западен поп, местните маанета и някакви модерни неща с арабски текстове, докато обстановката е задимена по-малко от цигари и повече от наргилета. Тук са и магазините за по-лъскави дрехи, сувенири и сладолед във фуния. Видно е, че улицата е във всеки туристически пътеводител, но местните са мнозинство и са предимно млади мъже и по-малко жени. От тях някои са забрадени и с изчистени дрехи, докато други спокойно могат да са се телепортирали от Шанзелизе или Ла Рамбла, като най-интересни са ми дамите избрали да носят забрадка, но и стилни западни дрехи и грим. Младите мъже пък дънят силна музика от колите си, като явно понякога спират да потанцуват на надутата музика, а по-скромните просто озвучават околието с телефоните си.

Едно стълбище и два баира по-долу е явно главна улица на централния квартал или Downtown Amman. Тя е нещо като Пиротска по отношение на магазините, които продават всичко - дрехи, обувки, шалове, традиционни облекла, храна, музика и какво ли още не. Движението е като на Левски, но по-натоварено и подвижно.

Всъщност трафикът на Аман е цяло преживяване сам по себе си. Колкото и платна да са нарисувани, винаги има повече редове коли, а доста хора спират горе-долу както им падне. Клаксоните са сигнал за почти всичко, от намерението за изпреварване, през начало на завой, до предупреждение или просто сигнал, че минаващият автомобил е такси. Тук-там се вижда по някой мигач, фаровете също са по-скоро екстра, отколкото задължение. Светофари има на някакви места, но рядко пешеходната им част работи, а пешеходните пътеки са само знаци, брулени от самота край пътя, неудостоени от повече от поглед, камо ли от някакво спазване. Пресичането става с нещо, което реших да наричам „аманска пешеходна прибежка“, която би изправила косата на всеки родител и докарала инфаркт на по-загрижените приятели. Въпреки всичко това, движение има почти постоянно и има забележителна липса на агресия. Някак това успява да комбинира усещането за абсолютен хаос с усещането за пълно спокойствие, поне за мен. Забавна вметка тук е, че сайтът на Външно министерство препоръчва в секцията си за Йордания разни неща, сред които и „да се избягва наемането на автомобили и самостоятелно каране, т.к. начинът на управление на МПС от местните граждани, коренно се отличава, дори от България, и се характеризира с агресивност и неспазване на каквито и да са правила“.

Но да се върнем на търговската улица, която освен с автомобилен трафик е тъпкана и с хора, в случая излезли след последната за деня петъчна молитва. Това е един от почивните дни в Йордания и изгелжда сякаш всички са навън, оглеждат, пазарят се, купуват разни неща и се забавляват. За разлика от ул. Дъга тук тълпата е по-шарена, има малки деца, възрастни хора и продаваните продукти изпълват спектъра от боклучави джунджурии до скъпи традиционни облекла и килими.

Забавлението в Аман също изглежда неочаквано познато. Три девойки си купуват сладолед, безспорно красив, но трудно отличим от тези в Париж, Брюксел и Будапеща, като изчакват всяка да има по един, за да си направят серия от селфита и сторита. Група момчорля пък шумно обсъжда нещо в телефона на единия, след като са огледали внимателно новата шапка на другия. На следващия ден спретнат младеж и момиче със забрадка изкарват повече от час в сладки приказки на едни стълби, като се смълчават щом усетят, че някой е наоколо.

Въпросното стълбище е между сградите на Дарат ал Фунун, една от модерните галерии на Аман. Комплексът заема малка част от хълма на Джабал ал-Уейбде - артистичният, модерен и направо хипстърски квартал на Аман - и е запълнен от по-класически сгради, приютили в случая изложба на арабски артисти по повод 30тата годишнина на фондацията. Тук виждаме социална фотография от Палестина, модерно изкуство от мароканци и йорданци, абстрактни картини от иракчани и аудиовизуални инсталации от амани. Както и обикновено има неща, които спират дъха и други, които подминавам, но накрая си тръгвам зареден като след всяка добра галерия в Париж и Берлин, което е приятна изненада.

Сам по себе си Джабал ал-Уейбде е изключително интересен квартал, дори само за разходка. Очевидно е малко по-заможен, границата между жилищния източен и по-бизнес ориентирания западен Аман, с изчистена модернистична архитектура, приятни кафенета, магазинчета и галерии. Сградите са различни, но в единен модерен стил, който е приятен за окото и поне за мен напълно неочакван, а на всяка удобна стена има красиви графити. Тук е и джамията „Крал Абдула I“, която е отворена за посетители и побира 7000 души под невероятно красивия си син покрив и още 3000 в двора си, от който се вижда православната църква, която се намира от другата страна на улицата. Това всъщност е далеч по-обичайна гледка от очакваното и из целия квартал се мяркат цървки.

Аман е от местата, които харесах от пръв поглед, не само защото разби предубежденията ми, но и защото има свой дух. Въпреки мъглата на крайно чуждия език и ограничението на 24-те часа, които изкарах в него, той погали приятно сетивата на градския плъх, който се наслаждава на такива неща. Неочаквано за мен се оказа, че Йордания пзволява не само да се докоснеш до историята на човечеството по един от най-впечатляващите начини на света, нито пък само неземната красота и спиращите дъха гледки на пустинята, но и един модерен, жив и привлекателен мегаполис, в който да се потопиш с отворени сетива.

Малко полезни неща:
От Аман можете да си тръгнете с Jett Bus, като цената му до Акаба е 9 динара. Автобуси има почти на всеки час, пътува се около 5 часа, като в различните часове се тръгва от различни места. В 16 часа се тръгва от този офис, от където можете да си купите и билет и да получите повече информация.
Това е галерията Дарат ал Фунун, която си заслужава дори само заради гледката, макар че до средата на март има и супер интересна изложба.
Можете да влезете в джамията „Крал Абдула I“ срещу 2 динара на човек. Мъжете трябва да са с дълъг панталон, а на жените се дава роба, с която да се покрият. Може да се влезе в определено време, според молитвите, ние трябваше да изчакаме да стане 12:30 ч. Ако сте там в петък вероятно е по-сложно.
Хапването по ул. Дъга е доста по-скъпо, отколкото в уличните заведения из Джабал ал-Уейбде, но можете да намерите приятни места. Ние хапнахме за по 3-5 динара на човек в заведение, чието име не помня и не мога да открия, а огромната опашка пред фалафелите Al Quds предполага говори за добър вкус, който ще пробвам следващия път.
Паркът на Цитаделата работи до 17 часа през зимата, така че отидете навреме.