Наскоро спрях да съм спокоен и уравновесен човек.
Тази история всъщност не знам къде точно започва, защото твърдението, че съм нечия опора, здрав разум или балансиращ елемент ме придружава отдавна. Вътрешното ми усещане за спокойствие, комбинирано с мнението на най-близките ми хора ме бяха превърнали в спокоен и уравновесен човек. Въоръжен с този етикет дълго време си живеех живота именно като такъв, без да се колебая или трогвам прекалено лесно.
От около година ходя на школа по актьорско майсторство, в която използваме основно актьорският метод, в който идеята е да изпиташ емоцията, която героят изпитва, така че да изиграеш действието автентично. В едно от занятията имах за задача да изиграя максимално силна тъга. В конкретния момент се провалих със задачата, което ме накара да се замисля как да бъда тъжен и след половин час бях постигнал целта си. Това, което ме изненада беше, че бях тъжен през целия ден, включително и когато си легнах вечерта.
Така проснал се в леглото си, по-свит от обичайното и прегърнал едната възглавница, се замислих що за човек може да е тъжен цял ден. Със сигурност не и спокоен и уравновесен човек. Чак след това ми хрумна да си помисля защо съм тъжен, защо смятам, че съм спокоен човек и защо толкова много ме бъгва цялата ситуация.
Човешкото внимание е нещо странно, на което рядко обръщаме особено внимание. Способни сме да ни се случва какво ли не, докато игнорираме влиянието му върху себе си. В повечето време са дребни неща, които имат дребно отражение. Малко по-неспокоен сън след тежките служебни срещи. Или по-нервно шофиране след сутрешно заяждане вкъщи. Много често обаче избираме да игнорираме и големи неща. Постоянните проблеми в комуникацията, липсата на внимание или тъпото ежедневие, което не задоволява потребностите ни, са нещата, които са очевидни, но някак не са.
Живеем във време на масов ескпейпизъм. Някой го правят съзнателно, като се отдават на неща като видеоигри, филми, партита и какво ли още не. При други е по-страшно и компенсират с работа или хиперактивен социален живот, които не носят голяма стойност и смисъл, с което залъгват себе си, че всъщност всичко е супер. Най-масово обаче е „пускането по течението“, в което убиваме някой час с филм, друг във Facebook, трети с игра, а някои нощи давим в алкохол и леки наркотици, докато обръщаме внимание на случващото се точно толкова, че да не осъзнаем нещо неудобно.
Ужасно много хора пък „бягаме“ в стройните образи, които сме си изградили. Моят образ беше на стабилният и уравновесен човек, който понякога се отдаваше на всичко споменато по-горе, но предвид основните си качества, това е окей.
Много често е прекалено трудно да погледнем към себе си наистина концентрирано и да си кажем какво точно се случва със или на нас. Това обаче е умение, което постепенно губим, ако всеки път се облегнем на ескейпизма. Като всеки мускул, който не използваш прекалено дълго време и тази сетивност залинява и с достатъчно игнориране може би изчезва напълно. Това може би е една от най-кофти чертите на човека, тъй като моментът, в който спреш да забелязваш себе си, няма как да гледаш истински и останалите неща и хора в живота си. Когато основата, върху която твоята вселена стъпва е измислица или откровена лъжа, няма как да изградиш нещо хубаво. Включително хубава тъга.
Та, нищо толкова драматично всъщност, просто наскоро спрях да съм спокоен и уравновесен човек.